Средното царство
- Автор: Уингроув Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Средното царство». Краткое содержание книги:
— Богове… — прошепна Одън и заобиколи трупа. — Чувал съм за такива неща, но не съм и сънувал, че… — той млъкна.
Чен усети как му се повдига. Очите на човека бяха изцъклени, но вече бяха безжизнени. Беше се задавил до смърт. Не беше за учудване. Топките му бяха отрязани и натъпкани в устата му.
— Кой е този? — попита Одън и погледна Пескова.
Пескова втренчи в него студен, почти дързък поглед.
— Страж. Казваше се Чан Ян. Крадеше…
— Крадял… — Одън понечи да поклати глава, после се извърна. — Покрийте го — нареди той на сержанта и срещна за миг погледа му. В очите и на двамата се четеше отвращение.
— Ти сключи сделка — Чен изгледа Одън кръвнишки. — Това част от нея ли беше?
Одън го погледна, след това се извърна и се приближи до Пескова.
— Сключих сделка.
Чен го последва — усещаше как дълбоко в него избухва нещо неподвижно, студено, твърдо.
Одън спря на три-четири крачки от Пескова и се огледа. После се обърна и погледна онзи право в очите. На устните му играеше нещо като усмивка.
— Тук така ли постъпвате с крадците?
Лицето на Пескова бе застинало. За миг се бе разтревожил. Щом забеляза намека за усмивка обаче, той се отпусна — бе го разбрал погрешно. И той също се усмихна.
— Невинаги.
— Значи случаят е бил особен?
Пескова сведе очи.
— Може и така да се каже. Съжалявам, че не беше приятелчето му, Тен. Много щеше да ми хареса да видя как онова копеле моли за милост — той отново вдигна очи и се засмя, сякаш това беше шега, която разбираха само той и Одън. — Тия ХАН…
Чен го изгледа студено.
— Ами Павел? Какво ще кажеш за Павел? Той не беше ХАН…
Пескова се извърна към него и се усмихна презрително. Ужасна, самодоволна усмивка.
— Ти пък косъма на две ли ще цепиш? Както и да е, това лайно си го заслужаваше…
Яростна тръпка разтърси Чен. Без да мисли, той се метна напред, сграбчи Пескова, дръпна надолу челюстта му и натика пистолета в отворената му уста. По-скоро усети, отколкото видя, че Одън се приближава, за да го спре, но вече беше твърде късно — той бе натиснал спусъка.
Изстрелът сякаш избухна вътре в собствената му глава. Пескова отскочи назад — черепът му бе разцепен, мозъкът му се пръсна по стената отзад като изгнил плод.
Чен отстъпи назад и погледна строполилия се труп. Одън го сграбчи за рамото и го завъртя грубо.
— Тъпо копеле! — кресна той. — Не разбра ли?! Той ни трябваше жив!
Чен впери в него празен поглед, потръпна, челюстта му щръкна напред.
— Той уби приятеля ми.
Одън се поколеба; лицето му се измени и той го пусна.
— Да — каза той тихо. — Да.
И продължи гневно:
— Но сега сме квит, Као Чен. Разбра ли ме? Ти ми спаси живота там, долу. Но това… Сега сме квит. Живот за живот.
Чен се вгледа в него и отвратен отмести поглед.
— Квит — каза той и се засмя кисело. — Разбира се. Квит сме.
Еберт ги чакаше в основата на рампата.
— Е? — попита той. — Къде е? Ще ми се да го видя още веднъж, преди да го изпратим. Той беше добър офицер, независимо какво е направил след това.
Чен смаян сведе очи. Добър офицер! Зад него Одън се поколеба, след това погледна своя капитан в очите.
— Боя се, че тук няма и помен от него, сър. В момента претърсваме къщата до шушка, но според мене го няма вътре. Един от стражите разправя, че излетял по-рано тази вечер, но ако е така, не е било със собствения му хеликоптер. Той си е тук, както ни каза Као Чен.
Еберт се обърна към Чен побеснял:
— Къде, майната му, се е покрил тоя, а, Чен? Предполагаше се, че трябва да го държиш под око!
Не беше честно. Освен това не беше и вярно, но все пак Чен наведе глава.
— Съжалявам… — започна той, но го прекъснаха:
— Капитан Еберт! Капитан Еберт!
Беше свързочният офицер от транспортьора на Еберт.
— Какво има, Хьониг?
Младежът се поклони и му подаде съобщението. Еберт се обърна и погледна на запад. Небето там, в далечината, леко сияеше.
— Богове… — прошепна той. — Значи е вярно.
— Какво има, сър? — Одън веднага бе усетил, че се е случило нещо страшно.
Еберт се разсмя със странен смях и поклати глава.
— Гарнизонът в Лодз. Там е избухнал пожар. И нещо повече — администраторът Дубчек е мъртъв. Преди половин час е бил убит — после той отново се засмя. В смеха му се долавяше горчиво възхищение. — Значи Де Вор пак ни е прецакал.
Фей Йен стоеше в покоите си гола зад един параван, заобиколена от прислужничките си. Баща й, Йин Цу, стоеше от другата страна на тежкия копринен параван; високият му глас звучеше оживено. Докато говореше, една от прислужничките втриваше благовония в кожата на Фей Йен, друга сушеше и решеше дългата й черна коса. Трета и четвърта носеха дрехи, за да реши тя коя да облече — непрекъснато тичаха напред-назад, стараейки се да угодят на прищевките й.