Средното царство

— Капитан Еберт! — той се поклони и сложи ръка на гърдите си за поздрав — движението му бе неловко, нетренирано. Еберт, „героят от Хамерфест“ и наследник на огромната корпорация „Джен Син“, бе последният офицер, когото бе очаквал.

— Као Чен — отговори Еберт строго, делово, пренебрегвайки военния му чин. — Всички ли са вътре в къщата?

Чен кимна — реши да не обръща внимание на обидата.

— Доколкото знам, сър. Летателният апарат на надзирателя все още е на площадката, затова предполагам, че Де Вор е вътре.

Еберт се вгледа в къщата, обърна се и го огледа от горе до долу. Изсмя се късо, подигравателно.

— Този костюм ти отива, Као Чен. Трябвало е да станеш селянин!

— Сър! — той се опита да не издаде, че е обиден, но беше твърде трудно. Инстинктивно се досещаше, че са закъснели заради Еберт. Представяше си как са го чакали да си довърши вечерята. Или пък чукането. Беше чувал разни такива истории за него. Кар никога не би го направил. Кар щеше да дойде точно когато е казал.

Хората изскочиха от транспортьора след Еберт. Гвардейци от специалните части, с почернели лица и ръце. Единият се приближи до Еберт и му подаде планшета.

Чен го разпозна — спомни си репортажите по новините за масовото клане в Хамерфест. Беше главният лейтенант на Еберт Одън.

Еберт разгледа таблицата и отново погледна Чен.

— Знаеш ли плана на къщата на надзирателя?

Чен наведе глава.

— Тъй вярно, сър.

— Добре. Значи ще ни бъдеш разузнавач, Као Чен. Одън ще командва, но ти ще ги вкараш вътре, разбра ли ме?

Чен продължаваше да стои със сведена глава.

— Простете, капитане, но нямам оръжие.

— Разбира се… — Еберт измъкна пистолета от кобура си. — Ето ти.

Чен пое оръжието и се втренчи невярващо в него.

— Простете, сър. Там, вътре, са с автомати и лазери?

Еберт го гледаше студено.

— Друго не ти трябва.

Чен се поколеба — Чудеше се докъде да продължи, но Еберт кресна:

— Отказваш да се подчиниш на заповедта ми, така ли, Као Чен?!

В отговор Чен се поклони до кръста, после се обърна към Одън:

— Елате. По-добре е да се движим бързо.

Откъм средата на полето към тях се приближи фигура. Одън спря и вдигна пушката си, но Чен го спря с ръка.

— Всичко е наред! — побърза да го увери той. — Познавам го. Той е приятел.

Одън свали пушката си. Фигурата се приближи и накрая застана само на няколко крачки от тях. Беше Павел.

— Какво искаш? — попита го Чен.

— Да дойда с вас!

Стискаше в ръцете си мотика. По изкривеното му лице беше изписан гняв. Гняв и ужасна, настоятелна нужда.

— Не — каза Чен след малко. — Прекалено е опасно.

— Знам. Но искам да дойда.

Чен се обърна и погледна Одън. Той сви рамене.

— Негова си работа, лейтенант Као. Да прави каквото си иска. Но ако вземе да ни пречи, ще го застрелям, разбра ли ме?

Чен погледна Павел. Младежът се усмихна напрегнато и кимна.

— Добре. Разбирам.

— Добре — каза Одън. — Тогава нека заемем позиция. Другият отряд ще нахлуе вътре след пет минути.