Мъглите на Авалон (Том 2)
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мъглите на Авалон (Том 2)». Краткое содержание книги:
И тогава пристъпих и влязох в техния сън, или видение, или каквото беше. Застанах на езерния бряг между враждуващите син и баща — облечена в одеждите на велика жрица.
— Тази вражда трябва да се прекрати! Призовавам ви и двамата в името на Богинята да забравите омразата. Аз имам грях пред теб, Артур, имам грях и пред теб, Гуидиън. Вие не се мразите един друг — всеки от вас мрази мен. Моля ви, в името на Великата майка…
— Какво означава за мен Богинята? — Артур хвана по-здраво дръжката на Екскалибур. — За последен път я видях, въплътена в теб, но ти ме прогони, и когато Богинята ме отхвърли, аз потърсих друг Бог…
Гуидиън каза, като ми хвърли презрителен поглед:
— Аз нямах нужда от Богиня, а от обикновена жена, от майка — а ти ме остави в ръцете на тази, която нямаше страх ни от Бог, ни от Богиня.
Опитах се да извикам:
— Но аз нямах друг избор! Не съм искала… — но те не ме слушаха, връхлетяха един срещу друг с мечовете си. Минаха през мен, сякаш тялото ми бе безплътно, и ми се стори, че мечовете им се срещнаха в моята утроба… И се озовах обратно на Авалон, взряна в огледалото, където не виждах нищо — само огромно кърваво петно, което бе помътило чистата вода на Свещения извор. Устата ми бе пресъхнала, сърцето ми биеше, сякаш всеки момент щеше да изскочи, а на устните си чувствах горчивия вкус на отчаянието и смъртта.
Бях се провалила. Пропадна всичко, на което бях посветила живота си. Измених на Богинята — ако изобщо съществуваше друга Богиня освен мен самата; измених на Авалон, измених и на Артур — измених на своя брат и любим, измених и на сина си… Всичко, към което се стремях, рухна. Небето избледняваше и вече розовееше на изток — скоро щеше да изгрее слънцето и да озари деня, в който Артур и Гуидиън щяха да се срещнат за последен път — там някъде, отвъд мъглите, обвили Авалон.
Тръгнах към брега, за да призова баржата на Авалон. Имах чувството, че ме следват хората от Древния народ. Вървях пред тях — като тяхна жрица, каквато бях някога. В баржата се качих сама, но знаех, че редом с мен на носа са се изправили и други — в тържествени одежди, с корони на главите — Моргана Девата, която благослови Артур да тича с еленовото стадо и да предизвика Краля-елен на двубой; Моргана Майката, от чиято разкъсана утроба излезе на бял свят Гуидиън; Моргана — кралицата на Северен Уелс, която призова силите на природата и в мрака на затъмнението изпрати Аколон срещу Артур; и Моргана — Кралицата на Мрака, повелителката на феите… Или може би самата Старица-смърт? Когато баржата наближи брега, оттам се чу вик. Викаха последните оживели от рицарите на Артур.
— Вижте! Вижте, ето я баржата с четирите прекрасни кралици — идва от изгрева на слънцето! Баржата на феите от Авалон!
Той лежеше на езерния бряг с коси, мокри от кръв — моят Гуидиън, моят брат и любим… А в нозете му лежеше мъртъв Гуидиън, синът ми, детето, което така и не можах да опозная. Наведох се и покрих лицето на мъртвия с воала си. Знаех, че това е краят на една епоха. В безвъзвратно отминалите дни младият елен поваляше стария крал, за да стане крал на негово място; но свещеното еленово стадо бе изклано, а Кралят-елен уби младия елен и нямаше кой да дойде след тях…
Защото и Кралят-елен на свой ред трябваше да умре.
Коленичих до умиращия.
— Мечът, Артур. Екскалибур. Вземи го в ръка. Вземи го и сам го хвърли надалеч, във водите на езерото.
Завинаги напуснаха нашия свят свещените друидски реликви. Последен остана мечът Екскалибур, но и той трябваше да отиде при останалите светини. Но Артур стисна здраво дръжката на меча и прошепна:
— Не… Трябва да го запазим за тези, които ще дойдат след мен… За да се обединят около меча на Артур… — той вдигна очи към Ланселет. — Вземи го ти, Галахад. Не чуваш ли зова на тръбите от Камелот, не чуваш ли, че се събират легионите на Артур? Вземи го и води верните ми рицари…
— Не — казах аз тихо. — Това време отмина. Мечът на Артур не бива да попадне в ничии други ръце. — Нежно отделих пръстите му от дръжката на меча. — Да, вземи го, Ланселет — продължих аз, — но го хвърли във водите на Езерото. Нека мъглите на Авалон го погълнат завинаги.
Ланселет покорно се отправи да изпълни заповедта ми. Не знам дали ме видя, нито пък дали ме позна. А аз притиснах главата на Артур към гърдите си. Животът изтичаше от жилите му. Знаех това, но нямах сили дори да заплача.
— Моргана — зашепна той отново, с измъчени, пълни с болка очи. — Моргана, значи всичко е било безсмислено — всичко, което вършихме през живота си, всичко, към което се стремяхме? Защо се провалихме?