Мъглите на Авалон (Том 2)

Гуенхвифар излезе в преддверието на манастира. Ланселет крачеше неспокойно напред-назад. Като я видя, той взе ръцете й в своите и възкликна:

— Не мога да понеса мисълта, че тук ще се разделим завинаги. Гуенхвифар, любов моя, скъпа моя повелителко, така ли трябваше да стане?

— Да — каза тя сурово. Беше й ясно, че за първи път през живота си действа, без да се съобразява със собствените си желания. — Сърцето ти винаги ще те води при Артур, любими. Често си мисля, че най-тежкият ни грях не е нашата любов, а това, че аз застанах между вас двамата. „Ако винаги можеше да бъде тъй, както през онази далечна нощ срещу Белтейн, когато ни завладя магията на Моргана, грехът нямаше да е толкова тежък“, продължи тя мислено. „Грехът не бе в това, че легнах и с двамата, а във вината, съмнението и разприте, които дойдоха сетне“.

— Пращам те обратно при Артур с цялото си сърце, скъпи мой. Кажи му, че никога не съм преставала да го обичам.

Лицето му се преобрази.

— Сега знам, че е наистина така — каза той. — Знам също, че и аз никога не съм преставал да го обичам, и че винаги съм имал чувството, че те ощетявам с привързаността си към него… — Ланселет понечи да я целуне, но не можеше да го стори на такова място. Затова само я притисна към себе си и сведе глава над нейната, после каза:

— Докато си в Божия дом, моли се за мен, лейди.

„Цялата ми любов към теб е молитва“ мислеше тя. „Любовта е единственият начин да се моля, който познавам.“ Мислеше също, че никога не го е обичала толкова силно, колкото в този момент, когато чу как се хлопна зад него манастирската порта — тежко и окончателно, и високите зидове се сключиха около нея.

В онези някогашни дни тези високи зидове я караха да се чувства толкова сигурна и защитена. Ето, сега знаеше, че ще броди сред тях до края на живота си. „Когато имах свобода“, мислеше Гуенхвифар, „не я ценях и се боях от нея. А сега, когато обикнах свободата си и имам нужда от нея, я отхвърлям в името на любовта си“. Имаше смътното усещане, че постъпва правилно — че това е нейната жертва, която ще положи на Божия олтар и Бог ще я приеме. Но докато вървеше към сградата, където спяха монахините, имаше чувството, че зидовете ще се сринат върху й, че е в капан и се задушава.

„Заради моята и Божията любов“, каза си тя и почувства дълбоко в сърцето си мъничка като зрънце утеха. Ланселет щеше да отиде да се помоли в църквата, където бе предал Богу дух Галахад. Може би щеше да си спомни един далечен ден, когато той и тя, и Моргана стояха заедно сред мъглите, нагазили до колене Във водите на езерото. И тя си спомни с внезапна обич и нежност за Моргана.

„Света Дево Марию, Божа майко, бъди и с нея, и я вземи при себе си един ден…“

„Стените! Стените… Тя беше зад тях, затворница навеки, и никога вече нямаше да бъде свободна…“ Страхуваше се, че ще полудее. Но не, заради своята любов и заради любовта си към Бога тя щеше дори да ги обикне отново — някой ден. Сключила ръце за молитва, Гуенхвифар тръгна към жилищата на монахините. Вратите се затвориха зад нея — завинаги.