Мъглите на Авалон (Том 2)

— Не мога да вървя толкова бързо — почакай малко.

— Разбира се, господарке. — Вълнуваше я силната му ръка, която я обгръщаше. Тя се облегна по-силно на него. Беше се хвалила на Гуенхвифар с младия си любовник, но всъщност никога не бе го приемала в леглото си — досега го държеше в напрежение и все отлагаше. Сега отпусна глава на рамото му и каза:

— Ти доказа верността си към своята кралица, Кормак.

— Верен съм на кралската династия, както всички хора от моя род преди мен — отвърна младият мъж на родния си диалект и Моргоуз се усмихна.

— Ето и стаята ми — ще влезеш ли, за да ми помогнеш? Все още не смея да вървя сама…

Той продължи да я подкрепя, докато стигнаха леглото и я положи на него.

— Да повикам ли придворните ти дами, господарке?

— Не — прошепна тя и хвана ръцете му, съзнавайки колко прелъстително действат сълзите й. — Ти ми беше верен, Кормак, и ще получиш своята награда — сега…

И тя протегна ръце, притворила очи. Но след малко ги отвори широко от удивление, защото Кормак отстъпи несръчно назад.

— Аз… опасявам се, господарке, че скръбта ти е помътила разсъдъка — каза той притеснено. — За кого ме мислиш? Лейди, та аз те уважавам тъй дълбоко, както и милата си баба! Нима трябва да се възползвам от стара жена като теб, само защото е извън себе си от мъка? Разреши ми да повикам някоя прислужница, тя ще ти приготви една хубава топла напитка и скоро ще забравиш тази лудост, която те е обзела.

Моргоуз имаше чувството, че нещо я блъсна силно, ниско долу в корема — и после право в сърцето. Един удар… два удара… „милата ми баба…“ „стара жена…“ „побъркана от мъка…“ Не, не тя, а целият свят внезапно бе полудял — Гуидиън с ужасната си неблагодарност, този мъж, който бе я гледал тъй дълго с копнеж, а сега й бе казал такива думи… Искаше й се да крещи, да повика прислугата и да нареди да бият Кормак с камшик, докато гърбът му поаленее от кръв, искаше да чуе отчаяните му молби за милост. Но в момента, в който отвори уста, за да закрещи, тежестта на преживяното през целия й досегашен живот се срина върху нея и тя не можеше да изпитва повече нищо, освен безкрайна умора.

— Да — каза Моргоуз безизразно — сама не знам какво съм говорила. Повикай жените, Кормак, и им нареди да донесат вино. На зазоряване потегляме обратно към Лотиан.

Когато той излезе, тя остана да седи неподвижно на леглото. Нямаше сили да помръдне.

„Аз съм стара жена. Загубих сина си Гарет, загубих и Гуидиън, и никога няма да бъда кралица в Камелот. Живях прекалено дълго“.