Мъглите на Авалон (Том 2)

Тя го притисна към себе си с цялата дива нежност, на която бе способна.

— Не, не — шепнеше тя, — не, любов моя… Аз съм виновна за всичко, което те сполетя — позорът и изгнанието…

— И ти казваш това — отвърна той също шепнешком, — след като тъкмо аз станах причина да бъдеш навеки откъсната от всичко, което имаше значение в живота ти…

Обзета от безумна смелост, тя отново се притисна към него и каза:

— Бог ми е свидетел, че искам това да се беше случило много по-рано!

— И сега не е късно — докато си при мен, се чувствам отново млад, а ти… ти никога не си била толкова красива, любима моя… — той я повали на наметалото и внезапно се разсмя възторжено — Най-сетне никой и нищо не може да ни раздели, най-сетне не се крием от никого — о, Гуен, Гуен…

Потъвайки в прегръдките му, тя си спомни за миг изгряващото слънце, осветило една разхвърляна стая в замъка на Мелеагрант. Сега отново се чувстваше както тогава — и тя се притисна до него, защото нямаше нищо друго на този свят — и за него, и за нея нямаше и нямаше и да има нищо повече.

Поспаха малко, завити с наметалото на Ланселет, и се събудиха прегърнати. Слънчеви лъчи се процеждаха през зелените клони на дърветата и галеха лицата им. Той се усмихна и докосна нежно бузата й.

— Знаеш ли, че никога досега не съм се будил до теб, без да се страхувам, че някой ще ни изненада. Въпреки всичко, което стана, се чувствам щастлив… — той отново се засмя и в смеха му имаше нещо диво, необуздано. В побелелите му коси се бяха заплели листа, листа имаше и в брадата му, а туниката му беше измачкана; Гуенхвифар вдигна ръка, опипа косата си и усети, че и тя е пълна с листа и стръкчета трева. Беше разплетена и объркана, но тя нямаше с какво да я среши. Раздели я, доколкото можа, с пръсти, и започна да я сплита на една плитка. После откъсна парче плат от края на роклята си и завърза криво-ляво плитката. Изгледа отново Ланселет и се засмя:

— Каква хубава двойка дрипльовци сме само! Кой ли би познал Великата кралица и смелия сър Ланселет?

— Това безпокои ли те?

— Не, любов моя. Ни най-малко.

Той започна да вади листата и стръкчетата трева от косата си.

— Трябва да ставам и да отида да потърся коня. Надявам се да открием наблизо някоя селска къща и да изпросим къшей хляб и малко пиво. В себе си нямам нищо, дори и най-дребна монета — само меча и това… — той посочи една малка златна брошка на туниката си. — Засега сме просяци, Гуен. Но ако успеем да стигнем до замъка на Пелинор… Там е домът, ми, където съм живял толкова дълго с Илейн, слугите ще ми помогнат, а имам и злато, с което ще можем да платим, за да прекосим морето с някой кораб. Ще дойдеш ли с мен в Долна Британия, Гуенхвифар?