Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
— Как е твоят господин Хънт? — пита Каролайн, докато рови наоколо, за да намери четката си за коса.
— Ммм? О, добре е, даже много добре.
— Полковникът беше в страхотно настроение дни наред след като се запозна с него.
— Да, и госпожа Лийк ми каза същото. Странно; аз бях останала с впечатлението, че се е чувствал отвратително през цялото време.
— Ами той така ще каже, има си хас — изсумтява презрително Каролайн. Тя е доволна, защото най-сетне е намерила грозната четка с дървена дръжка, цялата пълна с косми. — А като се върна, взе да пее.
Мисълта за пеещия полковник Лийк е прекалено гротескна, затова Шугър я пропъжда веднага; но това няма значение — важното е, че ще може да го ползва отново. Може би този път ще успее да го напие, преди да стигнат до полето — не е изключено това да подобри представянето му.
Каролайн продължава да се занимава с тоалета си и се взира в лицето си, отразено в огледалото на гардероба.
— Остарявам, Шуш — отбелязва тя небрежно, почти весело, и примижава, за да види по-ясно пътя на косата си.
— На всички ни се случва — отвръща Шугър. От нейната уста тези думи прозвучават като нагла лъжа.
— Да, ама аз старея по-отдавна.
Каролайн се навежда напред, започва да четка косата, която пада до коленете й, но не спира да говори тихичко иззад полюляващата се кестенява завеса.
— Нали знаеш, че Кейти Лестър умря?
— Не, не знаех — отвръща Шугър и отпива нова глътка какао. Стомахът й внезапно натежава като ледена буца от срам, въпреки че горещото какао се стича в гърлото й. Опитва се да си каже, че е мислила за Кейти всеки ден — или почти всеки — откакто напусна госпожа Кастауей. Но мислите не могат да заменят това, което тя умееше да прави толкова добре навремето: да седи по цели нощи край леглата на умиращите уличници и да държи ръцете им — толкова дълго, колкото се налагаше. Въпреки че през последните месеци интуицията й подсказваше, че на Кейти не й остава да живее много, тя не успя да се насили да отиде в дома на госпожа Кастауей — а сега вече е късно. Шугър се пита дали, ако има възможността да прекара една цяла нощ в леглото с Уилям, а през същата тази нощ Каролайн умира, тя би събрала сили да прекара нощта край леглото на Каролайн? Надали.
— Кога почина? — пита тя, а ледената буца на вината в стомаха й става все по-голяма.
— Знам ли — отвръща Каролайн, без да спира да реши. — Губя представа от броя на дните, когато са повечко. А тя умря отдавна.
— Кой ти каза?
— Госпожа Лийк.
Шугър чувства как я облива пот и се просмуква в тесните й ръкави и в корсажа, докато се чуди какъв друг въпрос да зададе — въпрос, който да докаже само с няколко добре подбрани думи дълбочината и искреността на нейната привързаност към Кейти. Но няма нищо, което тя би желала да научи. Освен може би едно:
— Какво стана с виолончелото й?
— С кое?
Каролайн вдига глава и разделя на път косата си, която се е омазнила от ресането и има видима нужда от миене.
— Един музикален инструмент, на който свиреше Кейти — пояснява Шугър.
— Ами сигурно са го изгорили — отвръща невъзмутимо Каролайн. — Изгорили всичко, до което се е докосвала, тъй рече госпожа Лийк, че да се почисти къщата от болестта.
„Цял един живот — изхвърлен като помия в канавката — проплаква един глас в главата на Шугър. — Змиорки ще ядат очите ми и никой няма да знае, че някога съм съществувала“ — Има ли други новини от… от предишното ми място? — пита тя.
Каролайн е започнала да прибира косата си в кок, но го прави на бърза ръка, без да се съветва с огледалото. Един мазен кичур се е изплъзнал и виси свободно, което дразни Шугър; тя си представя как разтърсва грубо приятелката си за раменете и я кара да започне отново.
— Дженифър Пиърс върши добра работа — отвръща Кади. — Била станала втора след шефката, тъй вика госпожа Лийк. А имало и още едно ново момиче — ама не му помня името. Ама заведението се е променило. Почти не предлагат вече обичайни услуги, нали разбираш. По-скоро камшици и разни такива.
Шугър се присвива. Странно защо новините я смущават толкова. Проституцията си е проституция — независимо от това какво точно си причиняват взаимно човешките тела, нали? Въпреки това мисълта, че познатите стени в дома на госпожа Кастауей отекват болезнени викове, а не стонове от удоволствие, по някакъв странен начин успява да обвие с носталгичен ореол платените плътски наслади, които Шугър толкова презираше в миналото. Внезапно идеята, че един мъж може да плати няколко шилинга на една жена, за да се облекчи между краката й, придобива относителна невинност и извиква у Шугър единствено меланхолия.