Аленото цвете и бялото

— Откъде разбра?

— Не съм толкова тъпа, Шуш — отвръща сухо Каролайн, като продължава да разбутва съчките, за да пламне огънят по-силно. — Ти сама ми каза, че те издържа някакъв богаташ; после горкият ми свещеник рече, че можел да ми намери работа в „Ракъм“; пък днес ми казваш, че си разбрала кой е бил той… И аз знам, че единият от братята Ракъм изгоря в къщата си неотдавна.

— Но откъде научи пък това? — упорства Шугър. Каролайн не чете нищо, а над Чърч Лейн винаги се стели такава мръсотия, че целият Нотинг Хил може да изгори и тук пак да не усетят дима от пожара.

— Има нещастия — въздъхва Каролайн, — за които човек научава, ще не ще. — И тя посочва драматично надолу, през разядените от дървояд дъски към приемната на госпожа Лийк, където седи полковникът със своите вестници.

— Но защо наричаш… приятеля ми… „стария Ракъм“?

— Ами той трябва да е направо древен. Родната ми майка имаше веднъж парфюм на „Ракъм“ и го вадеше, доколкото си спомням, при специални случаи — тя присвива очи, за да призове спомен, далечен като луната. — „Едно шишенце е достатъчно за година“.

— Не, не — казва Шугър, като си отбелязва наум, че трябва да каже на Уилям да премахне това вулгарно мото от продукцията си. — Този, с когото… живея, не е бащата, а синът. Този, който не загина. Той пое фирмата на баща си тази година.

— А как се държи с теб?

— Ами… — Шугър посочва стелещите се наоколо поли на скъпия си тоалет. — Както виждаш…

— Дрехите нищо не означават — свива рамене Каролайн. — Може да ти купува дрехи и да те бие с ръжена, или да те кара да му ближеш подметките.

— Не, не — казва припряно Шугър. — Аз… няма от какво да се оплача.

Обзета от внезапна нужда да облекчи пикочния си мехур, тя копнее да си тръгне — ще пикае навън, но не и тук! Но Каролайн, Бог да я благослови, още не е приключила.

— О, Шуш, какъв страхотен късмет!

Шугър се върти смутено на стола си.

— Иска ми се всяка жена да имаше такъв късмет.

— И на мен, няма дума! — изсмива се Каролайн. — Но една жена трябва да е понаучила разни неща, да знае това-онова, че да привлече късмета. Мърли като мен… че откъде ще знаем ние как да омагьосаме един джентълмен — освен ей тук — тя потупва леглото, — и то за малко. — Тя направо кръстосва очи от удоволствие, защото се е сетила да каже нещо умно. — Точно това е то, Шуш, нали — магия! Ако успея да го хвана, като е надървен, тогава е в моя власт. Гласът ми му звучи като музика, струва му се, че ходя като ангел по облаци, като види гърдите ми, се сеща за милата си дойка, погледне ли ме в очите, все едно вижда Рая. Ама щом омекне… — тя изпръхтява, имитирайки увяхването на страстта с отпусната китка. — Леле, колко се възмущават тогава от грубия ми език! Пък как съм вървяла като слугиня! Циците ми били провиснали! А рекат ли случайно да ме погледнат още веднъж в лицето, заявяват, че съм най-мърлявата уличница, която някога са пипали с голи ръце!