Аленото цвете и бялото

Не ме разбирайте погрешно, госпожо Фокс; бях по-привързана към Хенри, отколкото към всеки друг мъж, и досега плача за него всеки ден, но този траур така ме измъчва! Щом позвъня на прислугата за най-обикновеното нещо — да отворят някой прозорец, или да сложат още дърва в огъня, и веднага пред мен се явява някаква мрачна фигура, облечена в черно от глава до пети. Когато се появявам на публични места, приличам на мастилено петно, и въпреки че в каталога на «Питър Робинсън» са се постарали да представят всичко във възможно най-добра светлина, въпреки че подчертават колко стилно е да се носи испанска дантела и как в черни ръкавици ръцете изглеждали удивително малки, това не ме успокоява. Бог и без това ме е благословил с малки ръце!

Черно, черно, винаги само черно. Трябва да пиша всички писма на тази ужасна, обрамчена с черно хартия. Имам чувството, че пиша на нея почти непрекъснато, тъй като сме затрупани със съболезнователни картички, а Уилям държи аз да отговарям на всички от негово име. Казва, че в сегашното си състояние не можел да се занимава с това и аз трябвало да проявя разбиране. Не съм много убедена какво има предвид под «сегашното си състояние» — може би просто иска да каже, че е прекалено зает. Не ми се вярва мисълта за жестокия край на Хенри да го измъчва тъй, както измъчва мен… Всеки път, когато помисля за това, ме побиват тръпки, понякога дори не мога да се удържа да не извикам. Такава ужасна смърт… Да заспиш пред камината си и огънят да те погълне! И на мен ми се е случвало да заспя, докато огънят в камината още гори, но в тези случаи Клара има задължението да го загася. Може би трябваше да подаря на Хенри една малка прислужничка, но кой би могъл да предвиди това нещастие?