В капана на времето [bg]

Времето беше необичайно топло за ноември и вездесъщите облаци се разкъсаха, позволявайки на колебливото есенно слънце да огрее за миг сивотата на Единбург. Аз се възползвах от това и пълзях из каменната градина зад Холируд, за радост на неколцина планинци, които се мотаеха из нея, за да се порадват на слънцето и на някоя и друга чаша домашно уиски.

— Гъсеници ли дирите, госпожо? — провикна се единият.

— Ами! Феи ще да са — пошегува се другият.

— По-скоро вие ще ги намерите в уискито, отколкото аз под камъните — отвърнах.

Мъжът с чашата затвори едното си око и се втренчи театрално в дълбините ѝ.

— Е, стига да не са гъсеници — отвърна той и отпи голяма глътка.

Всъщност това, което търсех, за тях не беше нещо повече от гъсеница, помислих си аз и избутах един голям камък, за да открия оранжево-кафявия мъх по повърхността му. Потърках го леко с малко ножче и няколко парченца паднаха на дланта ми, откъдето внимателно бяха прехвърлени в евтина метална кутийка за енфие, в която слагах събраните с мъка находки.

Като че ли относително космополитната атмосфера на Единбург беше повлияла на планинците; в далечните села щяха да ме гледат с подозрение, ако не и с враждебност, но сега явно смятаха поведението ми за някаква безобидна странност. Всички планинци се отнасях към мен с огромно уважение и аз с радост установих, че то не е примесено със страх.

Дори фактът, че съм англичанка, беше забравен, щом стана ясно кой е съпругът ми. Предполагах, че никога нямаше да узная повече от това, което Джейми ми разказа за битката при Престънпанс, но каквото и да е, явно силно беше впечатлило шотландците и Червения Джейми беше посрещан навсякъде с викове и приветствия.