В капана на времето [bg]

— Тази е доста сдържана — каза Балмерино, който надничаше над лакътя ми. — Има други, които показват по-голям размах както във въображението, така и в ругатните. Ето, вижте. Това съм аз — рече той и посочи листа с явно доволство.

Прокламацията изобразяваше див планинец с гъсти мустаци, рошави вежди и святкащи свирепо очи под сянката на шотландска шапка. Погледнах към лорд Балмерино, облечен, както винаги, най-изискано. Дрехите му бяха от фин плат и скроени така, че да отиват на пълната му дребна фигура. Той се взираше в прокламацията и замислено потъркваше гладко избръснатите си румени бузи.

— Не знам. Мустаците ми придават леко романтичен вид, не мислите ли? Все пак брадата ужасно сърби; не съм сигурен, че бих я понесъл дори заради подобна живописност.

Обърнах на следващата страница и едва не изпуснах листа.

— Все пак при съпруга ви са постигнали известна прилика — отбеляза Балмерино, — но, разбира се, нашият скъп Джейми донякъде се вписва в представата на англичаните за здравеняк планинец. Моля за извинение, скъпа моя, не исках да обиждам никого. Но той е едричък, нали?

— Да — отвърнах разсеяно, прелиствайки прокламациите.

— А имахте ли представа, че съпругът ви има навик да пече и яде малки дечица? — изкикоти се Балмерино. — Винаги съм подозирал, че този ръст се дължи на специална храна.

Непочтителните коментари на развеселения граф донякъде ме успокоиха. Вече и аз успявах да се усмихна на неделите шаржове и описания, макар че се чудех дали всъщност читателите не им вярват. Вероятно повечето. Хората често бяха не само готови, но и изгаряха от нетърпение да повярват в най-лошото — и колкото по-лошо, толкова по-добре.