Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

— Нервите, господин сенаторе… за всичко са виновни само нервите. Сегиз-тогиз кръвообращението също е малко незадоволително. Ще позволите ли да ви дам един съвет? Би трябвало тази година да си поотдъхнете. Няколкото неделни дни на море през лятото естествено не помогнаха много. Сега сме края на септември, Травемюнде още не е закрит, още не е напълно обезлюден. Заминете, господин сенаторе, и поседете още малко на плажа! Две или три седмици ще пооправят някои работи.

И Томас Буденброк се съгласи напълно с него. Но когато домашните му узнаха това решение, Кристиан помоли да го придружи.

— И аз ще дойда с тебе, Томас — каза той просто. — Вярвам, че нямаш нищо против.

И макар че всъщност имаше много нещо против, сенаторът повторно се съгласи напълно.

Цялата работа беше там, че сега Кристиан повече от всякога по-рано беше господар на времето си; поради разклатеното си здраве той бе се видял принуден да зареже и последната си търговска дейност — представителството на шампанско и коняк. За щастие онова видение — човекът, който в полумрака седеше на дивана и му кимаше с глава — не бе се повторило. Но периодичната „мъка“ в лявата му страна като че бе се засилила и ръка в ръка с нея вървяха многобройни други неразположения, които Кристиан грижливо наблюдаваше и описваше с набърчен нос, гдето седнеше и станеше. Много пъти, както в миналото, при ядене гълтателните мускули отказваха да му служат; тогава той седеше неподвижно с хапката в гърлото и започваше да шари с малките си кръгли хлътнали очи. Много пъти, както в миналото, страдаше от неопределеното, но непобедимо чувство на страх от внезапна парализа на езика, на глътката, на крайниците, дори на мисловната способност. Наистина нищо у него не се парализира, но страхът му остана и дори се увеличи. Той разказваше подробно как един ден, като си приготвял чай, държал запалената кибритена клечка не над спиртника, а над отвореното стъкло със спирта, така че насмалко заедно с него самия щели да загинат по един страхотен начин и останалите обитатели, може би и съседните къщи... Това беше вече прекалено. Но той описваше особено подробно, убедително и напрегнато, за да го разберат добре, една отвратителна аномалия, която през последно време забелязал у себе си и която се състояла в следното: в известни дни, сиреч — при промяна на времето и известно душевно състояние, щом видел отворен прозорец, обземало го грозното и съвсем неоправдано стремление да скочи през него навън... някакъв див и почти неуталожим напор, безумна и отчаяна дързост! Един неделен ден, когато семейството се »ранеше на „Фишергрубе“, той описа как напрегнал всичките си морални сили и допълзял на ръце и крака до прозореца, за да го затвори... Тук обаче всички изпищяха и никой не искаше да слуша по-нататък.

Такива и тям подобни неща той констатираше с известно тръпно задоволство. Но имаше нещо, което не наблюдаваше и не установяваше, което остана неосъзнато от него и поради това непрекъснато се влошаваше: странната липса на тактичност с течение на годините изпъкваше все по-силно и по-силно. Лошо беше, че в семейната среда разказваше такива анекдоти, каквито би могъл да си позволи да изнася най-много в клуба. Но имаше и преки признаци за това, че усетът му за телесен срам беше на угасване. С намерение да покаже на снаха си Герда, с която стоеше на приятелска нога, колко здрави били английските му чорапи и колко много бил отслабнал, той си позволи пред очите й да запретне високо над коляното широкия кариран крачол на панталона си.