Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Никога вече не му се удаде да хвърли отново поглед в странната книга, която криеше толкова съкровища, камо ли да си набави останалите томове от това голямо съчинение. Дните му се топяха в нервната педантичност, която бе го завладяла с течение на годините. Съсипван от стотици неважни и всекидневни дреболии, които умът му се мъчеше да подрежда и приключва, той беше толкова слабоволен, че не можеше да разпредели разумно и полезно времето си. И приблизително две седмици след оня забележителен следобед стигна дотам, че се отказа от всичко и заповяда на прислужницата да прибере една книга от чекмеджето на градинската маса, понеже мястото й не било там, и да я сложи горе в библиотеката.

И стана така, че Томас Буденброк, който бе протегнал жадно ръце към върховни и сетни истини, се отпусна мор но в понятията и образите, с които в детските дни укрепваха вярата му. Той се разхождаше и си спомняше за единаго и самаго бога, отеца человечески, който бе изпратил къс от самаго себе си на земята, за да страда и пролива кръвта си за нас, който в деня на второто пришествие ще бъде съдник и в чиито нозе тогава ще паднат ничком праведните, за да бъдат възнаградени с вечна радост за всяка скръб и тая юдол плачевна... Спомняше си целия този малко неясен и малко абсурден разказ, който не изискваше да бъде разбран, а само послушно повярван, и който щеше да бъде под ръка с несъмнени детски-наивни слова в часовете на сетния страх... Наистина ли?

Ах, и това не му донесе покой! Този човек, разяждан от грижата за честта на своя дом, за жена си, сина си, името и семейството, този изхабен човек, който с голям труд и изкусност държеше тялото си изправено, елегантно и коректно — се терзаеше няколко дни наред с въпроса, каква собствено беше работата: дали душата възлита на небето непосредствено след смъртта, или вечното блаженство започва едва след възкресението на плътта... Но где оставаше дотогава душата? Никога и никой в училището иди в църквата не бе го осветлил по това. Как си позволяваха да оставят човека в подобно неведение? И той реши да навести пастор Прингсхайм, за да го помоли за съвет и утеха, но в последния миг се отказа от намерението си, понеже се страхуваше, че ще стане смешен.

Най-сетне се отказа от всичко и го предостави на бога. Но тъй като в подреждането на небесните си работи беше стигнал до незадоволителен резултат, той реши да оправи добросъвестно поне земните — да изпълни едно отдавна таено намерение.

Един следобед във всекидневната, гдето родителите пиеха кафе, малкият Йохан чу, когато баща му обади на мама, че очаквал адвоката доктор еди-кой си, с чиято помощ щял да направи завещанието си — не бивало непрекъснато да го отлага за неопределено време. После, в продължение на цял час, Хано свири на рояла в салона. А като излизаше в коридора, се сблъска с баща си и един господин в дълга черна връхна дреха, които се изкачваха по главната стълба.

— Хано! — каза късо сенаторът.

Малкият Йохан се спря, преглътна и отговори тихо и бързо