Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
— Широки вълни... каза Томас Буденброк. — Как се приближават и разбиват, приближават се и се разбиват една подир друга, безкрайно, безцелно, бездушно и безумно. И все пак това действува успокоително и утешително като всяко просто и необходимо нещо. Свикнах постепенно да обичам все повече и повече морето... Може би едно време предпочитах планината само защото лежеше тъй далеко. Сега не бих желал вече да отида на планина. Струва ми се, че ще се страхувам и срамувам. Тя е прекалено своеволна, неправилна, многолика... Сигурно бих се чувствувал прекалено подчинен. Какви могат да бъдат хората, които дават предимство на монотонността на морето? Струва ми се, че са хора, които са се взирали дълго и дълбоко в заплетени вътрешни неща, та изискват от външните неща преди всичко едно: простота... Няма никакво значение, че по планината се катерим юнашки, а край морето лежим мирно на пясъка. Аз познавам погледа, с който се прекланяме там, но и погледа, с който се прехласваме тук. Уверени, упорити, щастливи очи, изпълнени от устремност, твърдост и жизнерадост, се реят от връх на връх, а над ширното море, вълните на което се носят с такъв мистичен и сковаващ фатализъм, спира унесено един забулен, безнадежден и мъдър взор, който някога и някъде е надникнал дълбоко в тъжен хаос. Здраве и болест... тази е разликата. Човек се катери дръзко из дивното многообразие на назъбените, извисени, насечени фигури, за да излита жизнената си мощ, от която не е изразходвал още нещо. Но ей почива в ширната простота на външните неща, понеже е уморен от хаоса на вътрешните.
Госпожа Перманедер онемя уплашена и неприятно засегната, както онемяват простодушни хора, когато в обществото внезапно бъде казано нещо добро и сериозно. „Такива работи не бива да се приказват!“ — помисли си тя, като гледаше упорито в далечината, за да не срещне очите му. И сякаш за да му поиска безмълвно прошка, че се срамуваше за него, тя мушна ръката му под своята.
ГЛАВА СЕДМА
Дойде зимата, мина Коледа, по календара беше януари — януари 1875 година. Снегът, който покриваше плочниците като твърд, утъпкан слой, смесен с пясък и пепел, от двете страни на уличните платна беше събран на високи купища, които ставаха все по-сиви, по-разръфани и по-шуплести, защото въздухът се затопляше. Настилката беше мокра и мръсна, от сивите стръмни стрехи капеше. Над всичко обаче се ширеше нежносиньо чисто небе и в лазура като че блещукаха и танцуваха милиарди светлинни атоми.
В центъра на града цареше оживление, понеже беше събота и пазарен ден. Под готическите сводове на аркадите на кметството месари теглеха с кървави ръце стоката си. А на самия пазарен площад, около фонтана, беше рибният пазар. Там седяха пълни жени, пъхнали ръце в проскубани кожени маншони, и грееха краката си на мангалчета с жар; те пазеха студените си мокри пленници и подканяха с провлечени викове обикалящите готвачки и домакини да купят от тях. Нямаше никаква опасност купувачите да бъдат измамени. Можеха да бъдат сигурни, че ще вземат нещо прясно, защото почти всички тези тлъсти едри риби бяха още живи. Някои от тях бяха добре — плуваха спокойно, макар натясно, във ведра с вода и не изпитваха никакви мъки. Други обаче лежеха със страшно опулени очи и дишащи хриле на дъската, мъчеха се, но упорствуваха да живеят и пляскаха, силно и отчаяно с опашка, докато най-сетне ги улавяха и остър кървав нож разрязваше с хрущене гърлото им. Дълга дебели змиорки се виеха и гърчеха, като образуваха най-причудливи фигури. В дълбоки кошове гъмжеха едри черни раци от Балтийско море. Сегиз-тогиз някой як калкан се сгърчваше конвулсивно и в безумния си страх отскачаше от дъската и падаше недалеко върху хлъзгавата, замърсена от отпадъци настилка, тогава собственицата изтикваше подире му, отправяше му сурови неодобрителни думи и го връщаше отново към дълга му.
По пладне на „Брайтещрасе“ даруваше голямо оживление. Връщаха се от училище деца с чанти на гърба, изпълваха въздуха със смях и бърборене и се замеряха с топки от полустопения сняг. Млади търговски стажанти от добри семейства, с датски моряшки барети на главата или облечени елегантно по английска мода, с кожени чанти в ръцете, минаваха по улицата достолепни и горди, че са се отървали от реалната гимназия. Улегнали вече, сивобради и доста заслужили граждани, придали на лицето си изражение на непоколебими националлиберални убеждения, тропаха с бастуните си по плочника и поглеждаха внимателно към фасадата от гледжосанн тухли на кметството, пред портата на което сега пазеха двамина часовои. Сенатът заседаваше. Двамината пехотинци в шинели и с пушки на рамо крачеха напред-назад по определеното им място, като газеха хладнокръвие из калния и полутечен сняг на земята. Срещаха се на средата пред входа, поглеждаха се, разменяха по някоя дума и тръгваха отново на различни страни. От време на време, когато с дигната яка на шинела и с две ръце в джобовете минеше офицер, който вървеше по следите на някоя госпожичка и същевременно береше възхитата на младите дами от добри семейства, всеки от двамата часовои заставаше пред будката си, оглеждаше се сам от горе до долу и вземаше за почест... Оставаше още доста дълго време, докато започнат да вземат за почест на излизащите сенатори. Заседанието бе започнало едва преди три четвърти час. Сигурно ще бъдат сменени, преди да свърши.