Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Господин Гош се помъчи да дигне чашата с грог до устата, изсъска, остави я на масата и се удари с пестник по опърничавата мишца, след което отново дигна бързо чашата до тънките си устни, разля доста от течността и гаврътна наведнъж остатъка.
— Ах, това ваше треперене, Гош! — каза Дьолман. — Я му пуснете края като мене! Тази проклета минерална вода... Просто ще пукна, ако не изпия всеки ден един литър от нея, дотам вече съм стигнал. А като я пия, като че пуквам дваж по-скоро. Знаете ли какво става, когато човек никога, нито ден не може да се справи с изядената храна... искам да кажа, когато я задържа в стомаха ся?
И той разказа някои противни подробности за състоянието си, които Кристиан изслуша с тръпен интерес и набърчен нос, а после отговори с късо, убедително описание на своята „мъка“.
Дъждът пак бе се усилил. Лееше се гъсто, отвесно и шумоленето му пълнеше неотстъпно, глухо и безнадеждно тишината на приморската градина.
— Да, мръсен е животът — каза сенатор Гизеке, пил твърде много.
— Иде ми да се махна от света — обади се Кристиан.
— Всичко е безсмислено! — рече господин Гош.
— Ето я и Фикен Далбек — каза пак сенатор Гизеке.
Тя беше собственица на краварника, около четиридесетгодишна, дебела и нагла. Мина с ведро мляко покрай господата и им се усмихна.
Сенатор Гизеке я погледна с блудни очи.
— Ама че гърди! — каза той.
Тогава консул Дьолман разказа един прекомерно гаден виц, който накара господата отново да се изсмеят късо и пренебрежително през носа.
После повикаха прислужващия келнер.
— Свърших стъклото, Шрьодер — каза Дьолман. — Бихме могли да платим. Неизбежно е... Ами вие, Кристиан? Ех, за вас май ще плати Гизеке.
Но сега сенатор Буденброк се оживи. Увит в палтото с пелерина, той бе седял почти безучастен, с ръце на скута и цигара в ъгъла на устата, но внезапно се изправи и каза остро:
— Нямаш ли пари у себе си, Кристиан? Тогава ще позволиш аз да платя тая дреболия.
Отвориха дъждобраните и излязоха изпод тентата, за да се поразходят.
От време на време госпожа Перманедер навестяваше брата си. Двамата отиваха на разходка до „Камъка на чайките“ или до „Морския храм“ и тогава го неизвестни причини Тони Буденброк всеки път изпадаше в някакво възторжено и неопределено бунтовно настроение. Тя подчертаваше многократно свободата и равенството на всички хора, отхвърляше решително всяко степенуване на съсловията, отправяше сурови думи срещу привилегиите и своеволието и настояваше изрично, че човек трябва да бъде зачитан наспроти заслугите му. После заговаряше за собствения си живот. Говореше хубаво и забавляваше чудесно брата си. Това щастливо създание стоеше с двата крака на земята и никога не бе се видяло заставено да преглътне и отмине безмълвно каквото и да било. Не бе мълчала при нито едно ласкателство, при нито едно оскърбление, казано й от живота. Бе отвръщала на всяко щастие и на всяка горест с цял порой банални и детински важни думи, напълно достатъчни за нейната потребност от общителност. Стомахът й не беше твърде здрав, но сърцето й биеше леко й волно — тя самата не подозираше колко леко и волно биеше то. Не я разяждаше нищо неизречено, не я гнетеше никаква сподавена преживелица. И затова нямаше за какво да се сърди на миналото си. Помнеше, че съдбата й беше бури а и лоша, но това не бе оставило в нея никаква умора и гнет, в дъното на душата си тя дори не вярваше подобни работи. Все пак, тъй като те изглеждаха всестранно признат факт, тя ги използуваше, като се хвалеше и говореше с ужасно сериозен вид за тях. Започваше да хока, преизпълнена от искрено негодувание назоваваше имената на ония лица, които бяха повлияли вредно върху живота й — следователно и върху живота на семейство Буденброк — и числото на които с течение на времето беше станало доста внушително.
— Плачи-Тришке! — викаше тя. — Грюнлих! Перманедер! Тибуртиус! Вайншенк! Xагенщрьомови! Прокурорът! Северин! Какви мошеници, Томас! Но бог ще ги накаже, един ден, тази вяра няма да ме напусне.
Когато се изкачиха до „Морския храм“, вечерният здрач вече се спускаше; есента бе напреднала. Влязоха в една от обърнатите към залива преградки, гдето миришеше на дърво като в кабините на банската сграда и грубо скованите стени на които бяха покрити с надписи, инициали, сърца и стихове. Изправени един до друг, те погледнаха над влажния зелен склон и тясната, камениста брегова ивица към мътното, развълнувало море.