Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Но не беше само това, не само грижата за бъдещето на сина му и на семейството го караше да страда. Връхлетя го нещо друго, нещо ново, завладя го и започна да блъска морните му мисли напреде си. Именно: откак започна да гледа на земния си край не вече като на някаква далечна, теоретична и маловажна неизбежност, а като на нещо съвсем близко и осезаемо, за което се налагаше непосредствено да се подготви, той започна да размишлява, да изследва сам себе си, да изпитва отношението си към смъртта и неземните въпроси... и още при първите подобни опити установи като резултат, че духът му е ужасно незрял и неготов да умре.
Той бе останал чужд на догматичната вяра, на онова мечтателно евангелско християнство, което неговият баща бе съумял да свърже с един твърде практичен търговски усет и което по-късно биде възприето и от майка му. Наопаки: през целия си живот бе възприемал най-съкровените неща с оная скептичност на светски човек, която отличаваше дядо му. Обаче беше тъй вглъбен, тъй духовно богат и тъй склонен към метафизика, че не можеше да се задоволи с удобния повърхностен мироглед на стария Йохан Буденброк; ето защо бе си отговорил исторически на въпросите за вечността и безсмъртието и бе си казал, че е живял в предците си и ще живее в потомците си. Това беше в съгласие не само със семейния му усет, с патрицианското му самомнение и дълбоката почит към историята — то бе го подпомагало и укрепвало също в неговата дейност, в честолюбието му и в целия негов начин на живот. Сега обаче, пред близкия и пронизителен поглед на смъртта, това убеждение рухна и се стопи, разкри се, че то не беше способно да му дари поне за час успокоение и готовност.
Макар че през целия си живот Томас Буденброк бе изпитвал лека симпатия към католицизма, той все пак беше всецяло изпълнен от сериозното, дълбоко, строго до самоизтезание и неумолимо чувство на отговорност, присъщо на всеки искрен и пламенен протестант. Не, пред лицето на върховната и сетна орис никой не можеше да получи помощ отвън, никой, не можеше да се застъпи за нето, да му даде опрощение за греховете, да го упои и утеши. Трябваше напълно самотен, самостойно и със собствени сили, посредством жарка и прилежна работа, преди да стане твърде късно, да разбули загадката и да стигне до ведра готовност или да напусне в отчаяние тоя свят... И Томас Буденброк се отвърна разочарован и обезнадежден от единствения си син, в когото бе се надявал да пребъде силен и подмладен, и затърси трескаво и плахо истината, която без друго беше скътана негде за него.
Беше по средата на лятото 1874 година. Сребристобели кълбести облаци се носеха по тъмносиньото небе над изящната симетрия на градската градина; птичките по вейките на ореха чуруликаха настойчиво, въпросително, фонтанът ромонеше сред обградилия го венец от високи лилави перуники, а уханието на люляка се сливаше, уви, със сироповата миризма, която един топъл повей носеше от близката захарна фабрика. За голяма почуда на персонала сега сенаторът често излизаше от кантората в разгара на работата, разхождаше се с ръце на кръста из градината, изравняваше с гребло чакъла на алеите, изтребваше тинята от фонтана или прикрепяше гранките на някой розов храст. Лицето му със светлите вежди, едната от които беше малко подигната, изглеждаше при тия занимания сериозно и внимателно, ала мислите му се носеха далече оттука по свои собствени мъчителни тъмни пътища.
Понякога излизаше на малката тераса, сядаше в обвития всецяло от лози павилион и се заглеждаше над градината в червената задна стена на къщата си, без да вижда нещо. Въздухът беше топъл и сладък; струваше му се, като че ли мирните шумове наоколо кротко го предумват и се стараят да го приспят. Уморен от това безцелно гледане с втренчени очи, от самотата и мълчанието, той затваряше навремени очи, но тутакси отново се оборавяше и прогонваше бързо покоя от себе си.
— Трябва да помисля — казваше той почти гласно. — Трябва да подредя всичко, докато не е станало много късно...
И точно тук, в тоя павилион, на малкия стол-люлка от жълта тръстика, той чете един ден цели четири часа с растящо вълнение книга, попаднала в ръцете му отчасти съзнателно търсена, отчасти случайно. След втората закуска, с цигара в уста, той бе я намерил в пушалнята, в един дълбок ъгъл на библиотечната, затулена зад дебели томове, спомни си, че преди години бе я купил нехайно на евтина цена от книжаря: доста обемиста, лошо отпечатана на тънка и възжълта хартия и лошо подшита книга, втората част на прочута метафизическа система. Бе я взел със себе си в градината и сега, дълбоко унесен, обръщаше лист по лист.