Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
През всичките ония години имаше едно място, където българските граждани можеха безнаказано да изразяват истинските си чувства спрямо СССР. Това бяха спортните състезания, в които участвуваха съветски отбори. Без никакво значение срещу кого играеха съветските отбори и как играеха, българската публика винаги викаше срещу тях. Бил съм на много мачове, футболни, баскетболни, волейболни, когато публиката е освирквала и дюдюкала срещу съветски спортисти дори при не много сериозни техни нарушения. Стремежът на съветските футболисти, особено в първите години след войната, да постигнат победа на всяка цена и с всички средства доведе до презрението и ненавистта на цялата българска публика, включително партийната. „Кучкари“, „секирджии“, „касапи“ бяха епитети, с които никой друг чужд отбор не е бил удостояван. Българските запалянковци особено ненавиждаха съветските отбори, защото вярваха, че резултатите от мачовете с тях са предварително нагласени. В София дълги години се разказваше, че загубите на българските футболисти от съветските на две последователни олимпиади са били „по заповед“. Поради яркото антисъветско отношение на българската публика се стигна до период, когато гостуванията на съветски отбори бяха напълно прекратени.
Всеобщото антисъветско чувство в България беше най-ярко демонстрирано в периода след 1956 година. Тогава сякаш единодушно се стигна до отричане на всичко съветско. Дори в най-партийни среди се смяташе за неуместно да се славослови СССР и да се говорят хубави неща за съветската култура, наука или технология. Спомням си добре, че когато разказвах всред високопоставена партийна компания за чудесния филм на Тарковски „Иваново детство“, всички ме слушаха със снизходителни усмивки, сякаш се опитвах да правя евтина политическа пропаганда. Друг път, когато на връщане от Москва казах, че съм си купил съветско радио, пак партийни другари подметнаха: „Щом искаш да си имаш радиоточка.“
Радиоточки се наричаха високоговорителите, които предаваха програмата само на Радио София.
Но нека тука пак подчертая, че цялото това отношение се отнасяше до съветската държава и нейните атрибути, но не и до хората в СССР. Спрямо тях българите обикновено изразяваха чувство на съжаление. Движещите се в стадно единство съветски туристи из България биваха посрещани по-скоро със съчувствие и жал.
„Те са по-големи нещастници и от нас!“ — казваха хората. Ето че се мъча да си припомня поне един мой познат от всички хора, с които животът ме беше срещал в течение на толкова години, за когото да мога да кажа, че е обичал искрено СССР. Странно, но може би единственият, у когото имаше някакви проблясъци на подобно чувство, беше моят най-добър приятел, поетът Стефан Цанев. Но струва ми се, че той обичаше някакъв друг, негов си Съветски съюз, който беше много, много различен от истинския. И това се вижда в забранената му поема за Съветския съюз. Освен него аз не помня нито един (включително първи партийни ръководители и служители от Държавна сигурност), който да е изразил този вид любов, за която говорим. Слушал към много славословия за Съветския съюз, добри и лоши оценки за разни неща, декларации за фанатично следване на съветската линия, превъзнасяне на съветски постижения, клетви за вярност до гроб, но никога не съм доловил чувството на топлота и обич, което характеризира любовта. У най-отявлени привърженици на СССР съм откривал определено чувство на безпокойство и напрежение, когато се е говорело на съветска тема. Нормално всеки я избягваше, което едва ли беше доказателство за любов. Може би най-поривистото обяснение на отношението към СССР бе декларирано от мой познат, важен служител във важно ведомство, който веднъж каза:
„Всичко, което имам, всичко, което съм, го дължа на СССР. И въпреки това някои работи не ги разбирам…!“
Постепенно антисъветската вълна стихна и чувството на ненавист премина в апатия. За огромното мнозинство от хората България е „продадена“ на СССР завинаги и докато съветската държава съществува, нищо не може да бъде променено. Интересът към СССР, позитивен или негативен, също изчезна, сякаш българите се стараят да забравят съществуването му, както инвалид се опитва да забрави липсващия крак. Но това не е никак лесно, защото СССР е задължителна част от българския живот и твърде осезателно напомня за своето съществуване.