Безликите [bg]

— Значи тук ще свърши светът — отбеляза Валкирия и остави картата. — Доста по-хубаво, отколкото очаквах.

Скълдъгъри подкара Бентлито по един от хълмовете. От двете страни на пътя растяха високи треви, а по него хрущяха гумите на колата. Бяла къща се показа пред тях, с остър покрив и големи прозорци. По-малки каменни постройки се виждаха зад нея, наредени около дворче, в което спретнато се редяха най-различни селскостопански машини.

Спряха до къщата. Скълдъгъри провери дали дегизировката му стои както трябва и излезе. Валкирия почука на вратата и се обърна към детектива.

— Кой ли живее тук?

— Ако трябваше да предполагам, бих казал — фермер.

— Страшен си — сухо отбеляза Валкирия.

— Един фермер — продължи Скълдъгъри, — вероятно сам. Никога не се е женил, като че ли. Без деца. Неотдавна навършил седемдесет, ако се съди по дрехите на простора.

— Какъв простор?

— Какво съм ти казвал за вниманието в подробностите.

— Каза да не се занимавам, защото ще го правиш вместо мен.

— Мда, доста съм убеден, че съм ти казал точно обратното…

— Може да спи следобеден сън или нещо такова. — Валкирия опита да види нещо през прозореца до нея. — Не мисля, че тук има някого.

— Чудесно, няма що — чу се глас зад тях. Към тях крачеше възрастен господин, сивокос, с плешиво теме и голям нос. Носеше овехтяла риза, чифт тиранти крепеше панталоните около кръста му, а с всяка крачка високите му гумени ботуши джвакаха. — Стигнеш една възраст и изведнъж си никой, никой за нищо не те брои. Знаеш ли какъв е проблемът на хората на твоята възраст, млада госпожице?

Валкирия си спомни разговора с Кенспекъл.

— Мислим си, че ще живеем вечно? — отвърна с надежда тя.

— Нямате уважение към по-възрастните.

Валкирия се понамръщи — как да уцели отговора, след като очевидно всеки път е различен?

— Какво искате? Защо сте се довлекли чак до тук? Ами ти — обърна той вниманието си към Скълдъгъри, — защо си се омотал като Невидимия човек? Да не ти има нещо на лицето?

— Всъщност, да. Името ми е Скълдъгъри Плезънт. Това е моят партньор Валкирия Каин.

— Какво, да не раздават награди за тъпи имена?

— А вие сте…?

— Ханрати. Патрик Ханрати.

— Г-н Ханрати…

— Викай ми Пади.

— Добре, Пади…

— Чакай, не. Викай ми г-н Ханрати.

Валкирия се усмихна търпеливо.

— Да сте забелязал някакви странни хора в околността напоследък?

— Как тъй странни? Странни като вас или странни като нормалните хора?

— Странни всякак.

Пади кръстоса ръце и стисна устни замислено.

— Хм, чакай да видя. Онзи момък О’Лиъри от селото; наминава всяка сряда с покупките ми. Той е странен, предполагам. Има едно нещо във веждите си. Желязна пластина. Нямам представа за какво му е. Може да лови радио.