Дявол в синя рокля

— Да ме откара къде? — попитах, без да забавям ритъм.

— Където кажеш.

Затворих си устата и продължих да крача.

Кадилакът препусна напред и спря до бордюра на около тридесетина крачки пред мен. Вратата на шофьора се отвори и той слезе от колата. Трябваше да си сгъне дългите крака чак до гърдите, за да се измъкне от седалката. Когато се изправи, видях, че беше висок мъж със слабо, почти изпито лице, и светла коса, която беше или сива или руса, не можех да видя ясно под мижавото осветление.

Той протегна ръце пред себе си на височината на раменете. Това беше странен жест, защото изглеждаше, сякаш искаше мир, но аз бях наясно, че от тази поза може лесно да ме сграбчи.

— Слушай, човече — изграчих аз, като се свих на две; това беше най-лесният начин да се добера до коляното на върлината пред мен. — Прибирам се у дома. Това е всичко, което ме вълнува в момента. След като вашият човек иска да разговаряме, кажете му утре да ми се обади по телефона.

Високият шофьор посочи с палец зад гърба си.

— Човекът ми каза да ви предам, че на него му е известно защо те е прибрала полицията, Изи. Казва, че иска да разговаряте на тази тема.

Шофьорът се бе ухилил с изражението на човек, комуто е известно далеч повече от това, което казва в момента. Само като го гледах и изведнъж усетих насъбралата се в мен умора. Проумях, че ако се хвърля отгоре му, само ще си разбия лицето върху настилката. А и освен това мен все пак ме интересуваше защо ме бяха прибрали в полицията.

— Значи само да си поговорим, така ли? — попитах.

— Ако искаше да ти причини зло, отдавна да си мъртъв.

Шофьорът отвори задната врата и аз се вмъкнах вътре. Мигът, в който вратата се затръшна след мен, обонянието ми беше връхлетяно от отвратителни миризми. Това беше съчетание от аромат на парфюм, воня на вкиснало тяло, която разпознах, но не можех да назова.

Колата включи рязко на задна скорост и аз се забих в седалката с гръб към шофьора. Пред мен седеше дебел бял мъж. Кръглото му бяло лице изглеждаше като месечина в отблясъците на профучаващите улични лампи. Усмихваше се. Зад гърба му се намираше празното пространство на багажника. Стори ми се, че зърнах нещо да се движи зад гърба му, но преди да успея да огледам по-добре, той ме заговори.

— Къде е тя, мистър Ролинс?

— Не ви разбрах?

— Дафне Монет. Къде е?

— Кой е това?

Никога не можех да свикна с дебелите устни у белите хора, особено мъжете. Този мъж имаше дебели и червени устни. Изглеждаха като отекли рани.

— Знам защо ви прибраха ченгетата, мистър Ролинс — кимна той към полицейския участък зад нас. Докато обаче беше обърнат назад аз отново погледнах към багажното пространство. Мъжът придоби доволен вид. — Хайде, излез, сладур.

Иззад седалката се подаде малко момче. Носеше мръсни къси панталонки и мръсни бели чорапи. Кожата му беше кафява, а гъстата му права коса беше черна. Бадемовидните му очи намекваха за китайски произход, но аз знаех, че беше мексиканче.