Дявол в синя рокля
- Автор: Мосли Уолтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дявол в синя рокля». Краткое содержание книги:
Когато стигнах до вратата тя вече чакаше зад нея.
— Мистър Ролинс?
— Изи, наричайте ме Изи.
— О, да. Така ви казваше Корета, нали така? Да?
— Да.
— Аз съм Дафне, моля, влезте.
Беше една от онези къщи, предназначени за семейство, но при които нещо се е случило. Може би я бяха наследили брат и сестра, които не са успели да се спогодят, така че са разделили къщата на две и са я нарекли калкан.
Тя ме поведе в половината на всекидневната. Тя имаше кафяви килими, кафяв диван с кресло от същия вид, и кафяви стени. Завесите бяха спуснати върху цялата предна стена. Само масичката за кафе не беше кафява. Представляваше плот с лъскаво покритие, върху който лежеше чиста покривка за маса.
— Нещо за пиене, мистър Ролинс?. — Роклята й беше също като онези прости сини рокли, които носеха френските момичета в Париж, когато бях войник. Беше едноцветна и стигаше само под коляното й. Единственото й украшение беше дребна керамична игла, която носеше над лявата си гърда.
— Не, благодаря ви.
Лицето й беше красиво. По-красиво от това на фотографията. Вълниста коса, толкова светлокестенява, че човек можеше да я вземе за руса отдалеч и очи, които бяха или зелени или сини в зависимост от това, как си държеше главата. Скулите й бяха високи, но лицето й беше достатъчно заоблено, за да не изглежда грубо. Очите й бяха малко по-близо едно до друго, отколкото при останалите жени; това я караше да изглежда уязвима, караше ме да изпитвам желанието да я прегърна, за да я запазя.
Гледахме се един друг в продължение на няколко секунди преди да тя да проговори.
— Искате ли да хапнете нещо?
— Не, благодаря. — Проумях, че шепна и попитах: — Има ли още някой тук?
— Не — прошепна в отговор тя, като ме приближи още, за да усетя аромата на сапуна, който използваше: Айвори. — Живея сама.
После протегна деликатната си ръка и ме докосна по лицето.
— Да не сте се били?
— Какво?
— По лицето ви има рани.
— А, нищо.
Тя не отдръпна ръката си.
— Мога ли да ги почистя?
Протегнах на свой ред ръка да я докосна по лицето, като си мислех «Това е лудост!».
— Всичко е наред — казах. — Донесох ви двайсет и пет долара.
Тя се усмихна също като дете. Само едно дете може да бъде толкова щастливо.
— Благодаря ви — каза тя. Обърна се и седна върху кафявия стол, сплитайки ръце в скута си. Кимна ми към дивана и аз се настаних.
— Парите са в мен. — Посегнах към джоба си, но тя ме спря с жест.
— Не можете ли да ме отведете при него? Аз съм просто едно момиче, нали разбирате. Вие можете да останете в колата, а аз няма никак да се забавя. Най-много пет минути.
— Виж, сладур, дори не те и познавам…
— Но аз имам нужда от помощ. — Тя сведе поглед към сплетените си ръце. — Не е необходимо да създавате грижи на полицията. Аз също нямам такова желание.
И преди бях чувал тая песен.
— Защо просто не вземете такси?
— Страхувам се.
— Но как така ми се доверявате?
— Нямам избор. Аз съм непозната тук и приятелят ми го няма. Когато Корета ми казва, че вие ме търсите, питам я дали сте лош човек, но тя казва, че не сте. Тя казва, че сте добър човек, и че вие само търсите, как го казахте, невинни хора.
— Току-що чух за вас — казах. — Това е всичко. Биячът при кръчмата на Джон каза, че си струва да ви види човек.
Тя ме дари с усмивката си.
— Ще ми помогнете, да?
Времето да кажа «не» беше вече отминало. Ако трябваше да отказвам някому, това беше ДеУит Олбрайт или дори Корета. Но въпреки това исках да задам няколко въпроса.
— Откъде научихте телефона ми?
Дафне сведе поглед към ръцете си може би в продължение на три секунди; време достатъчно за една средностатистическа личност да измисли лъжа.
— Преди да дам парите си на Корета казах, че искам да ми каже телефона ви, така че да разговаряме. Исках да разбера защо ме търсите.
Тя беше просто едно момиче. Най-много двадесет и две годишно.
— Къде казахте, че живее приятелят ви?
— На една улица над Холивуд, Лоръл Каньон Роуд.
— Знаете ли как да стигнем дотам?
Тя закима енергично и после скочи с думите:
— Нека само взема едно нещо.
Изтича от всекидневната в затъмнения коридор и се върна след по-малко от минута. Носеше един стар разбит куфар.
— На Ричард е, моят приятел — усмихна се срамежливо тя.
Подкарах през града към Ла Бреа, после право на север към Холивуд. Пътят в каньона беше тесен и криволичещ, но нямаше никакво движение. Не мярнахме дори и полицейска кола, което беше чудесно, защото полицаите всички са бели робовладелци в душите си когато стане въпрос за бяла жена и цветнокожи мъже.