Дявол в синя рокля
- Автор: Мосли Уолтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дявол в синя рокля». Краткое содержание книги:
— Така му казвам понякога — казах.
— Имахте ли сблъсък с мистър Бушард?
— Не съм имал никакъв сблъсък с Дюпре. Той беше заспал.
— Тогава къде ходихте в четвъртък?
— Прибрах се у дома с махмурлук. Останах си вкъщи цял ден и цяла нощ, и после отидох на работа, днес имам предвид. Е, — исках разговорът ни да продължава, за да не изпадне отново в бяс Милър и да посегне към мебелировката на килията — не съвсем на работа, защото в понеделник ме изритаха. Отидох да питам дали няма да ме вземат обратно.
— Къде ходи в четвъртък?
— Прибрах се у дома с махмурлук…
— Мръсен негър! — нахвърли се с юмруци срещу мен Мейсън. Събори ме на пода, но аз успях да го сграбча за китките. Завъртях се и се усуках, така че след малко вече бях възседнал дебелия му задник. Можех да го убия така, както бях убил другите бели мъже в униформи, но усещах присъствието на Милър зад гърба си, така че се изправих и придвижих в ъгъла.
Милър бе извадил полицейския си специален.
Мейсън имаше вида на човек, готов да скочи и да ме разкъса, но коремния танц, който му бях приложил, го беше замаял.
— Остави ми го само за минутка — примоли се както беше на колене той.
Милър обмисли молбата му. Погледът му непрекъснато отскачаше между мен и дебелака. Може би го беше страх, че мога да убия партньора му, или може би му се повдигаше после от обяснителните доклади, които трябваше да пише после; а можеше и да се окаже, че Милър е потаен хуманист, който мрази проливането на човешка кръв.
— Не — прошепна накрая той.
— Но… — запъна се Мейсън.
— Казах не. Да тръгваме.
Милър подпъхна свободната си ръка под дебелата мишница на партньора си и му помогна да се изправи на крака. После пъхна револвера в кобура си и изпъна сакото си. Мейсън ми се озъби и после последва Милър през вратата. Започваше да ми напомня на дресиран пес. Ключалката изщрака след тях.
Върнах се на стола и отново изброих листата. Отново проследих мравките до мъртвата мишка. Този път обаче си представих, че аз съм осъденият, а мишката е Мейсън. Така го размазах, че целият му костюм се просмука от телесните флуиди и той заприлича на една безформена купчина парцали в ъгъла; очите му изскочиха от орбитите.
От тавана висеше гола крушка, но нямаше как да я изключа. Оскъдното количество светлина, процеждащо се през клоните и листата, бавно започна да стопява и в помещението нахлу здрачът. Седях на стола и от време на време опипвах раните си да видя дали болката не е отшумяла.
Не мислех нищо. Не си задавах въпроси за Корета или Дюпре или как полицията знаеше толкова много какво съм правил сряда вечерта. Всичко, което правех, беше да седя в мрака, опитвайки се да се слея с него. Бях буден, но мисълта ми приличаше на съновидение. Сънувах буден, че мога да се превърна в мрак и да се промуша през ерозиралите цепнатини на килията. Ако се превърнех в нощ, никой нямаше да ме открие; никой дори нямаше да разбере, че ме няма.
Виждах лица в мрака; красиви жени и празненства с угощения. Едва в този момент установих колко гладен и самотен бях.
В килията вече царуваше пълен мрак когато крушката рязко пламна. Още се жумях отчаяно, опитвайки се да притъпя ослепителната болка в очите си, като през това време Милър и Мейсън влязоха в стаята. Милър затвори вратата.
— Да ти е дошло още нещо наум, което да ни кажеш? — попита Милър.
Само го изгледах.
— Можеш да си ходиш.
— Нали го чу, чернилка мръсна! — изрева Мейсън, докато се уверяваше, че предницата му е закопчана. — Изчезвай оттук!
Поведоха ме през откритото помещение и покрай бюрото на дежурния. Всички хора се извърнаха да ме огледат. Някои се изсмяха, други бяха шокирани.
Отведоха ме при дежурния сержант, който ми връчи портфейла и джобното ножче.
— По-късно можем пак да ви потърсим, мистър Ролинс — каза Милър. — Знаем къде живеете, ако се наложи да ви зададем още няколко въпроса.
— Въпроси за какво? — попитах, опитвайки се да звуча безгрижно като човек с чиста съвест.
— Това не е твоя работа.
— Значи ако някой реши да ме отмъкне от собствения ми двор и да ме домъкне тук и да ме размята както си иска, това пак не е моя работа, така ли?
— Ако искаш, да ти дам бланка да напишеш оплакване? — Мършавото сиво лице на Милър не промени изражението си. Напомняше ми на един друг човек, когото познавах, Орин Клей. Орин имаше пептична язва и винаги държеше устата си така, сякаш всеки момент ще се изплюе.
— Искам да знам какво става — заявих.
— Ще наминем, ако ни потрябваш.
— Как ще се прибера толкова отдалеч? Автобусите спират след шест.