Дявол в синя рокля
- Автор: Мосли Уолтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дявол в синя рокля». Краткое содержание книги:
— Защо ми да се притеснявам за това?
— Трябва да се притесняваш, Езекиил… — Милър доближи лицето си на не повече от сантиметър от моето; вонеше на бърбън, мента и пот. — … защото аз се притеснявам.
— За какво има да се притеснявате?
— Лепнал ми се е на гърба един обвинител, Езекиил. Има отпечатък от пръст, който не принадлежи на никого от тая каша.
— Може да е на Джопи. Може би когато го намерите, ще имате нужния ви човек.
— Може би. Но Джопи е боксьор. Защо ще му е да използва нож?
Не знаех какво да кажа.
— Дай ми го този човек, синко. Дай ми го и аз ще те оставя на мира. Ще забравя за всички съвпадения, случили се около теб в цялата тая каша, и това, че си пил с Корета в нощта преди убийството й. Не го ли направиш, ще имам грижата да прекараш остатъка от живота си на топло.
— Можете да проверите Младока Форни за онзи отпечатък.
— Кой?
— Бияча в кръчмата на Джон. Може да се окаже негов.
Можеше да се окаже, че това е последният момент от живота ми, прекаран на свобода като възрастен човек, прекаран на стълбището пред кметството. Замърсените прозорци и меката светлина още са пред очите ми.
31
— Предполагам, че всичко приключи добре, нали, Изи?
— Какво? — обърнах се аз от далиите, които поливах. Одел галеше каната с бира.
— Дюпре е наред и полицията залови убийците.
— Да.
— Но знаеш ли, има нещо, което ме учудва.
— Кое е то, Одел?
— Ами, вече минаха три месеца, Изи, а ти още не работиш и дори не си потърсил работа, както те гледам.
Планинският масив Сан Бернардино е най-красив есенно време. Високите ветрове отвяват всичкия смог и гледката направо ти отнема дъха.
— Работя.
— Да не си хванал някъде нощна смяна?
— Понякога.
— Какво искаш да кажеш с това «понякога»?
— Сега вече работя за себе си, Одел. И имам две работи.
— Да?
— Купих си една къща, на един аукцион за имоти, за които не са платени данъците, и сега го давам под наем и…
— Откъде получи толкова пари?
— Трудово обезщетение от Чампиън. А и ония данъци не бях чак толкова големи.
— Каква ти е другата работа?
— Върша я, когато закъсам за няколко долара. Частни разследвания.
— Хайде бе!
— Няма майтап.
— За кого работиш?
— Хора, които познавам, и хора, които те познават.
— Като кого?
— Мери Уайт е една от тях.
— Какво вършиш за нея?
— Роналд забягнал преди два месеца. Издирих го чак до Сиатъл и й дадох адреса му. Семейството й го върна обратно.
— Какво друго?
— Намерих сестрата на Рикардо в Галвстън и й казах какво прави Розета с брат й. Тя ми даде няколко долара когато дойде и го измъкна оттам.
— По дяволите! — Това беше единственият път, когато чувах Одел да ругае. — Звучи много опасно като занятие.
— Предполагам. Но мога да свърша и докато пресичам улицата. Тъй и тъй човек рискува всеки ден, поне да печели по нещо от това.
По-късно същата вечер двамата с Одел вечеряхме заедно, която бях приготвил. Седяхме пред къщата, защото в Лос Анджелиз беше още горещо.
— Одел?
— Да, Изи?
— Ако знаеш, че някой човек е сгрешил, искам да кажа, е направил нещо лошо, но ти не го предадеш ва закона, защото ти е приятел, мислиш ли, че това е правилно?
— Приятелите са всичко, което има човек, Изи.
— Но ако познаваш някой друг, който е направил нещо лошо, но не чак толкова, колкото първия човек, но ти го предадеш на полицията?
— Ами предполагам, че този другият просто е извадил лош късмет.
Двамата дълго се смяхме.