Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
— Значи си губя времето?
— Ами… мислех, че трябва да знаеш.
— Сега знам. Благодаря.
— Статистиката може да бъде полезен инструмент за криминалиста.
Погледнах я.
— Чувствителен ли си към критика? — попита тя.
— Аз ли?… Не. Искаш ли един по носа? — Обясних. — Не търся убиеца, Биан. Опитвам се да разбера с кого е общувал, да си създам представа за живота му.
— Ясно. — Тя посочи едно име и попита: — И какво ти говори това име?
Погледнах името. Албърт Тайгърман.
— Статистически е доказано, че само един на милион убийци носи името Албърт и още по-малко са с фамилия Тайгърман. Следователно Албърт отива най-долу в списъка на заподозрените. — Усмихнах се. — Обичам статистиката.
Тя също се усмихна, но с известно усилие.
— Опитай пак.
— Трябва ли да познавам Албърт?
— Ако беше от Пентагона… да, веднага щеше да разпознаеш името.
— Точно затова разчитам на теб.
— Тайгърман беше шеф на Даниълс. Много могъщ и влиятелен човек. Сътрудник на заместник-министъра по политическите въпроси Томас Хършфийлд — в общи линии може да се каже, че е третият човек в Пентагона.
— Това трябва ли да ми говори нещо?
— Бързо схващаш. Хайде да поразлистя бележника, а ти ще надничаш през рамото ми. Може и да познавам още някого.
Подхвърлих й го. Тя започна от А и бързо плъзна пръст по страниците, прехвърли се на Б и продължи надолу. От време на време добавяше с химикалка кръстче или друг знак до някое име. Нямах представа какво означават знаците.
Както можеше да се предположи, повечето имена в бележника на Клиф бяха мъжки, тук-там се мяркаха военни звания. Доколкото успях да разбера, светът на Клиф представляваше обичайната смес от колеги, професионални контакти и хора, имащи значение лично за него: няколко лекари, химическото чистене, вероятно също така приятели и познати. Жените бяха по-малко от една трета. Пак около една трета имаха адреси, останалите се ограничаваха с телефонни номера, предимно с кодовете за Вашингтон и Северна Вирджиния.
Няколко имена обаче ми бяха познати — видни членове на Съвета за национална сигурност, висши служители от ЦРУ, важни клечки от Пентагона и генерал Никълъс Уестфол, шеф на военното разузнаване. За бюрократ на средно ниво Клифърд имаше изненадващо добри връзки.
Биан вече беше на Т, но върна на Д и ми посочи няколко души с фамилия Даниълс, които бе отбелязала с кръстчета — някоя си Тереза с код от Северна Вирджиния и адрес в Южен Арлингтън; Матю с адрес в Манхатън и Мерилин в Плано, Тексас.
Биан сложи пръст върху Тереза от Южен Арлингтън.
— Искаш ли да се обзаложим, че е бившата му жена? Адресът е само на няколко преки от неговия апартамент. Другите може да са му родители, брат и сестра или братовчеди.
В този момент Уил подаде глава иззад ъгъла. С писклив и възторжен глас съобщи:
— Пробихме ключа. Сега му бърникаме из диска.
Прозвуча вулгарно и смешно, но Биан дипломатично попита Уил:
— И какво открихте?
— Ами… много е интересно. Мистър Даниълс е събирал в компютъра доста лични материали. Финансова информация. Банкови сметки. Пресмятал си е данъците. Има и обширна кореспонденция. — Уил добави с братско одобрение: — На „ти“ е с компютрите, но… все пак е много шантаво.
— Кое е шантаво? — попитах аз.
— Трите криптирани фолдера.
— Фолдера ли?
— Да… папки. — Той ме изгледа през дебелите си очила и стигна до верния извод, че си има работа с пълен невежа в техниката. — Като отделно чекмедже в диска, където прибираш еднакви неща… да речем, чорапи или бельо. Ако се съди по обема, може да съдържат множество файлове. Но както казах, криптирани са. Няма начин да се отворят.
— За чорапи ли става дума или за бельо? — попитах аз.
Всъщност не съм чак такъв невежа — знаех какво представляват фолдерите, — но това беше начинът да го накарам да зареже техническия жаргон. Той се изблещи, но със сигурност схвана намека.
Биан реши да помогне и го попита:
— Можете ли да опишете алгоритъма?
— Ами… прилича на комерсиалната версия. ФБР и ЦРУ се опитаха да накарат Конгреса да забрани използването на комерсиални алгоритми, но нищо не стана. Тъй че сега има цял куп такива програми. — Той се позамисли и добави: — Най-често обаче ги ползват фирми, а не частни лица.
Ние с Биан се спогледахме. Очевидният въпрос беше: защо един служител от Министерството на отбраната, заподозрян в шпионаж, ще инсталира програма за криптиране в личния си компютър. Но пък, от друга страна, очевидното често е враг на истината.