Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
Но този случай не беше такъв. Подозирах, че си имаме работа с един от онези редки убийци, които работят на по-високо ниво — затова решението откъде да започнем и как да действаме щеше да определи бързината на следствието и броя на задънените улици по пътя му.
Биан отпи глътка кафе и предложи:
— Добре, нека да предположим, че е убийство. Мисля, че ще е най-добре и за двама ни. В такъв случай да процедираме като при стандартно разследване на убийство.
— Разумна идея.
— Защо не започнем от заподозрените?
— Добре. Мисля, че доста хора са искали да запушат устата на Даниълс. Може би и американци, разтревожени от евентуалната шумотевица и последствията за кариерата им, ако той се раздрънка пред комисията. Това включва хората, с които е работил, хората, за които е работил, и нагоре, чак до министъра на отбраната и президента на Съединените щати.
Тя кимна. Аз продължих:
— Възможно е някои иракчани да са желаели смъртта му. И…
— Не може ли по-конкретно?
— Ами… някои иракчани може да имат зъб на нашия приятел, задето е изиграл важна роля при убеждаването на президента да нахлуе в страната им. Дребнаво, разбира се… но такива са хората. А може Шараби или някой от хората му да е имал неприятни тайни за криене.
— Кръгът става доста широк, нали?
— Не още. Имаме само около трийсет милиона заподозрени. Не изключвай и врагове с по-интимни мотиви — зарязани приятелки, разгневени мъже, с чиито жени може да е спал Клиф, ревнива бивша съпруга, алчен брат, искащ да наследи семейното богатство, или…
— Добре, благодаря. Мисля, че това изчерпва възможностите.
— Нищо подобно. Възможностите са всичко, което очакваш и което не очакваш.
Спомням си, че веднъж водих обвинение за убийство, извършено заради чифт маратонки. И то предумишлено убийство. Родителите на жертвата бяха в съда и никога няма да забравя потресените им изражения, когато узнаха, че синът им е прострелян с три куршума в корема заради чифт маратонки за сто долара, които след шест месеца щяха да бъдат демодиран и протъркан боклук. Причините едни хора да убиват други са безбройни, понякога дребнави, друг път направо смешни. Погледнах Биан и казах:
— Убийците имат безгранично въображение. Недей да ограничаваш своето.
— Разбрано — кимна тя. — Зарязваме заподозрените. Да опитаме с възстановка.
— Добро решение.
— Ще изброя известните факти. Ти предлагай хипотези.
— Лошо решение. Защо да не е обратното? Ти си ченгето.
— Аз първа се сетих. — Тя ме перна по ръката. — Освен това юристите са майстори на измислиците.
Така си е.
След малко тя каза:
— Нямаше следи от взлом. Какво подсказва това?
— Че Даниълс е пуснал убиеца в апартамента, от което пък следва, че е бил негов познат. Или убиецът е имал ключ и следователно са се познавали още по-добре. Или убиецът е бил спец по ключалките. Или бравата не е била наред.
— Бравата беше наред. Проверих, след като те оставих в спалнята.
— Не само ме наклепа, но си намерила и време да провериш бравата?
— Преодолей го най-сетне.
— Преодолях го. Ти си изкупи греха.
— Как така?
— Можеше да уведомиш Уотърбъри, че съм влязъл в апартамента на Даниълс с фалшив документ. Но не го стори. Или пък можеше да ми подлееш вода, като кажеш, че вече съм споменал за възможността в куфарчето да има улики. И това не направи.
Тя кимна, но не отговори. Погледнах я в очите.
— Защо?
— Какъв смисъл щеше да има?
— Точно това питам. — Помълчах и повторих: — Защо?
Вместо да отговори, тя попита на свой ред:
— А ти как мислиш?
— Мисля, че не харесваш шефа си и му нямаш доверие.
— Той е… труден… и неприятен като началник.
— Просто е задник.
Тя се разсмя.
— Да, и това също.
Аз не се разсмях.
— Освен това според мен се боиш, че собственият ти отдел иска всичко да бъде потулено. Не непременно прикрито… но и двамата знаем, че едно вътрешно разследване ще се движи със скоростта на охлюв по много заобиколни пътища и само тесен приятелски кръг ще бъде посветен в резултатите.
Тя не потвърди, а отново попита:
— И какво ме интересува това?
— Искаш да предположа, че те водят морални съображения. Военната академия, дълг, чест, родина и прочие. — Погледнах я в очите и откровено казах: — Всъщност наистина вярвам, че се ръководиш от тези фактори.
— Но смяташ, че има и други мотиви. Нали?
Именно.
— Ако ще работим заедно, бих искал да ги узная.
— Не ми ли вярваш?