Посредникът
- Автор: Хейг Брайан
- Серия: Шон Дръмънд #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посредникът». Краткое содержание книги:
Заедно с екзотичната си партньорка Биан Тран Дръмънд тръгва по бързо изстиваща следа, която ги довежда до неочаквани разкрития. Самоубийството се оказва грижливо маскирано убийство, кодираните текстове крият позорна тайна, която може да срути правителството, да изхвърли президента от Белия дом и да провали войната в Ирак.
А по следите на Дръмънд сякаш върви още някой с единствената задача да унищожава всеки свидетел и всяка улика, които биха помогнали за разплитане на коварния възел. Изправен срещу цялата административна, разузнавателна и военна машина на САЩ, непокорният военен юрист трябва да избере между лоялността към армията и дълга към истината.
— Казвате, че моят компютър е сводник?
— Не… аз…
— Какво става, ако и двамата излъжем?
— Ами… може да се случи, но…
— И ако на срещата се окаже, че сме по-глупави и по-грозни, отколкото твърдим?
Биан хапеше устни, за да не се разсмее.
Джон ме гледаше като извънземно. Светът наистина се е променил. Аз съм от стария свят; не обичам да ми го напомнят. Но все пак казах на Джон:
— Свършихте чудесна работа. Благодаря. — После се обърнах към Биан. — Кой ще уведоми бившата съпруга за смъртта му?
— Арлингтънската полиция.
— Сигурна ли си?
— Да. Преди да тръгна от службата, проверих реда за уведомяване. По армейска линия се извършва само за униформен служител.
— Не и този път. Обади се на твоя приятел детектив Ендърс. Кажи, че ще му спестим неприятното задължение.
— Мислиш ли, че е добра идея?
— Кога е било лоша идея да видиш лицето на заподозрян в момента, когато научи, че трупът е открит?
Тя помълча, после каза:
— Трябваше да се сетя.
— Да, трябваше.
Докато Биан звънеше по телефона, аз стоях над главата на Джон и четях още писма от Клиф до бившата му съпруга или посветени на нея. Всичките бяха от времето след развода, еднакво озлобени, гневни, оскърбителни, а често и заплашителни. Хрумна ми нещо и аз подхвърлих на Биан, която още разговаряше с Ендърс:
— Кажи му да провери дали няма стари данни за домашно насилие. Ограничителни постановления, полицейска закрила и тъй нататък.
Фактът, че Клиф общуваше с бившата си жена по електронната поща, подсказваше за ограничителна заповед, важаща може би и за телефонните разговори. Но пък, от друга страна, не беше изключено той сам да е наложил ограничението. Стигне ли се до развод, логиката изчезва. Твърде рано бе за прибързани изводи, но ако съдех по тона на писъмцата, не би ме изненадало евентуалното й желание да му пръсне черепа.
А сто на сто щеше да е твърде удобно за нас и мнозина други, ако се окажеше, че Клиф е гръмнат от разгневена бивша съпруга. Откровено казано, малко би ме разочаровало, но наистина щеше да е облекчение.
Е, предстоеше ни да узнаем.
7
Къщата беше в южния край на Двайсет и осма улица, по която се редяха двуетажни тухлени къщички в колониален стил, които приличаха на войници с червени мундири. Дворовете бяха малки, около декар всяко, със стари дъбове и брястове; всичко изглеждаше спретнато и добре поддържано. Улицата излъчваше старомоден чар; къщите бяха на една възраст, строени към края на четирийсетте или началото на петдесетте години на двайсети век — квартал за хора от средната класа, завърнали се съвсем наскоро от една световна война, облекчени и готови да се заемат с мирни професии, да градят семейства и да си живеят живота. Все още изглеждаше много добре, но определено навяваше мисли за времената на туиста и Елвис.
Паркирах колата непосредствено пред дома на Тереза и слязохме. Клиф имаше право: дворът беше занемарен и буренясал, от покрива липсваха керемиди, а миниванът „Крайслер“ на алеята отдавна се нуждаеше от пребоядисване, вероятно смяна на маслото, баланс на гумите или направо замяна с нова кола.
Изкачихме се на верандата. Натиснах звънеца и зачакахме. След няколко секунди на прага се появи жена, облечена небрежно с долнище от анцуг и стара тениска, украсена с озъбения булдог на Джорджтаунския университет и надпис „Майната ти!“. Биан обясни кои сме, като старателно пропусна да обясни целта ни и любезно попита дали можем да влезем.
Макар и с известно усилие, разпознах жената от снимката в апартамента на Клифърд. Беше доста остаряла, или по-меко казано, лицето й бе придобило ново изражение. Уинстън Чърчил е казал, че когато човек навърши петдесет, биографията му се изписва върху лицето. Явно невинаги, защото усмихнатата Тереза Даниълс от снимката беше някъде към петдесет; незнайно как за изминалите оттогава броени години по лицето й се бе изписала съвсем друга история.
Предположих, че някога е била умерено привлекателна — не хубавица, дори не секси, но все пак с интересни, малко остри черти. Както споменах, Клиф имаше доста невзрачна външност, тъй че поне във физическо отношение тя несъмнено го превъзхождаше.
Беше средна на ръст, имаше тясно лице с добра костна структура, високи изпъкнали скули, привлекателни сини очи и стройна фигура с тесни бедра и широки рамене. Но също като къщата и колата Тереза Даниълс изглеждаше занемарена. Загрубялата кожа и дрезгавият глас издаваха, че е закоравяла пушачка, може би и пристрастена към пиенето, а я бяхме заварили без грим, което бе твърде неприятно и за трима ни. Спомних си, че на снимката косата й беше черна, с изящна къса прическа; сега висеше под раменете — прошарена, рошава, неподдържана, и то от доста време.