По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— Винаги, Джон — отвърна младежът.
— Подземието се намира зад нас, в дясно, до онзи свод. Махни се оттук и иди да откараш конете, за да не ги изгубим. Едно стълбище лесно се отбранява от четири пушки. Побързай, защото тези зверове след малко ще ни нападнат отвсякъде и това ще бъде края за всички ни.
Младежът стреля още един път с карабината си и се отправи тичешком към конете, които ритаха и цвилеха отчаяно, сякаш хищниците бяха започнали да ги хапят.
Без да се отчайват от понесените загуби, може би защото техни другари всеки миг прииждаха от горите и запълваха празните редици, вълците като че ли наистина се готвеха за всеобща атака. Бяха завладяли всички отвори и се придвижваха към огньовете, които вече не ги плашеха, както не ги задържаха и куршумите.
Червен Облак бе забелязал опасността и като застана зад Минехаха започна отстъпление към дъното на залата, без да престава да стреля. Не губеше времето си и Джордж. Бе открил стълбището, което водеше към подземието — лобно място на мексиканските бандити, и с факла в ръка бе откарал надолу първия кон.
Червен Облак веднага му се бе притекъл на помощ, като първо постави на сигурно място Минехаха и собствения си мустанг. През това време Джон и Хари се опитваха да задържат вълците, които се нахвърляха все по-ожесточено. За да не губят време със зареждането на карабините си, а и за да пестят боеприпаси, хвърляха сред зверовете горящи главни, като по този начин получаваха по-добри резултати. Наистина, винаги щом една запалена дъска или греда паднеше на пода, от нея излитаха милиарди искри и облаци дим, които прогонваха животните назад. Борбата не можеше обаче да трае дълго, защото след разпиляването на огньовете, нападението нямаше да закъснее. Джон и Хари отново трябваше да грабнат карабините, но в този момент проеча гласът на Джордж:
— Отстъпвайте!
— Не давай гръб, Хари, докато отстъпваш — побърза да каже съветникът.
Вълците се втурнаха през всички отвори и се хвърлиха в следващата атака.
Двамата мъже, прикрити от златотърсача и Джордж, дошли им в помощ, достигнаха бързо стълбището и се втурнаха в подземието, осветено от няколко факли.
Приличаше на крипта, с няколко сводове и ниши за поставяне на статуи и светци, а размерите й позволяваха да побере двадесетина души и повече. В средата имаше стара маса, проядена от дървесни червеи, около която се търкаляха грозни човешки скелети и ръждясали пистолети край тях. Това бяха жалките останки на безчестните мексикански разбойници, които жестоко бяха избили монасите от Мисията.
Едва-що четиримата мъже се бяха настанили в края на стълбите, за щастие толкова тесни, че конете едва бяха преминали, когато вълците се показаха вкупом отгоре и почнаха да вият още по-силно.
— Както изглежда, заклели са се да огризат нашите меса и тия на конете ни.
— Джон, виждал ли си толкова твърдоглави гадове? — Наистина не съм, но по-добре да стреляш, вместо да бърбориш.
— Смяташ ли, че ще опитат да се спуснат надолу?
— Кой може да каже? Джордж, тук дърва има ли?
— Масата.
— Начупете я заедно със златотърсача. Само един хубав огън в края на стълбите ще ни опази от тия мръсници.
— Дявол ги взел и тях и този проклет торнадо, който ни ги докара.
— Давайте, другари, ако искате да изкараме до сутринта. Изгорете и скелетите, те принадлежат на типове, които не заслужават никакво погребение. Хари, стреляй с мен, докато другите начупят дъските.
— Ще стрелям по ония, чийто уста са в пяна — отвърна траперът. — От тях най ме е страх.
Страшен трясък заглуши думите им. Златотърсачът и Джордж, въоръжени с големи камъни, откъртенй от нишите, разбиваха масата и столовете около нея. Трясък се подемаше от ехото в криптата и достигаше още по-силен до вълците, които удвояваха воя си.
— Давай, Хари, не брой патроните, които ще възстановим в Кампа — каза Джон.
— Все още имам достатъчно — отвърна траперът, който показваше голямо самообладание.
— Стреляй!
Два вълка, поразени от непогрешимите куршуми на двамата доброволци на полковник Девандел, се изтъркаляха по стълбите, а междувременно Червен Облак и Джордж хвърляха в огъня на дъното на стълбата кресла, дъски от масата и скелети.
Многобройните вълци, които се трупаха на площадката на стълбището почнаха да се отдръпват, защото целия дим се събираше там и взе да им люти. Тримата доброволци и златотърсачът наблюдаваха спокойно сцената, облегнати на карабините си. Докато огънят гореше, нямаше никаква нужда да се хабят боеприпаси и понеже имаше доста кресла, можеха спокойно да поддържат огъня през цялата нощ.