Теменужени очи
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теменужени очи». Краткое содержание книги:
Корниш тъкмо се готвеше да се разположи удобно на дървената седалка, поставена над ямата, когато платнището бе пробито от острието на нож. Французинът го погледна невярващо и когато посегна да го хване, платнището бе разкъсано и пред него застана крехката фигура на Ла Виолет.
— Добър вечер, господин майор. — Белите й зъби блеснаха, усмивката й беше безрадостна. Ножът се стрелна светкавично към пулсиращата вена на шията му. — Ние с вас имаме още една неуредена сметчица. Не викайте — изсъска предупредително тя, като видя, че пленникът й се отърсва от вцепенението. — Само ако си отворите устата, приятелят ми ще ви пререже гърлото.
Корниш хвърли замъглен поглед към Габриел, който го наблюдаваше с измамно добродушие. Той застана зад момичето и мушна дулото на пушката си през разкъсаното платнище.
— По дяволите — промърмори полковникът, впечатлен от исполинския ръст на непознатия. После се опита да вдигне сваления си панталон, без да движи глава, защото Тамсин продължаваше да го заплашва с ножа.
— Чувството не е много приятно, нали, полковник? — попита с усмивка момичето, но очите му гледаха студено. Ножът прониза кожата му. Появи се капка кръв, която се плъзна бавно надолу по шията и направи грозно петно на яката на бялата му риза.
Адамовата ябълка на Корниш се движеше нервно нагоре-надолу. Върхът на ножа отиде малко по-нагоре и притисна меката кожа точно под брадичката. Той се отказа да вдигне панталона си. Остана неподвижен, по челото му избиха капки пот.
— Има една стара поговорка, полковник. Не прави на другите онова, което не искаш да ти сторят — продължи все така спокойно Ла Виолет. — Спомням си и още една поговорка: отмъщението е сладко. — Върхът на ножа описа кръг.
— За бога, момиче! — прошепна дрезгаво Корниш. — Ако сте решили да ме убиете, направете го по-бързо.
Тамсин поклати глава. Погледът й беше толкова остър, че по гърба му пробягаха студени тръпки. Ала преди да е успял да каже нещо, от мрака долетя нетърпеливият глас на Сейнт Симон:
— В името на бога, момиче! Не си играйте с него като котка с мишка. Направете онова, за което дойдохте, и да се махаме оттук.
Корниш се взря замаяно в тъмно облечения англичанин, който бутна настрана мъчителката му. Непознатият държеше в ръка сабя и изглеждаше много сърдит.
— Простете ми, Корниш, но има нещо, което трябва да взема от вас. — Сабята му направи две бързи движения и преди французинът да е успял да си поеме дъх, големите, богато украсени със злато еполети паднаха шумно в клозетната яма.
— Искам и копчетата — настоя енергично Ла Виолет. Джулиън въздъхна.
— Простете, Корниш, но аз съм сключил сделка с тази отмъстителна фурия. — Сабята му отново изсъска и едно след друго златните копчета от униформения жакет, на които личеше Наполеоновият орел, нападаха в клозетната яма.
Корниш се бореше упорито, за да не загуби съзнание. Очите му изскочиха от орбитите, брадичката му се движеше нагоре-надолу, ала преди да е успял да се овладее, посетителите му вече бяха отскочили настрана и бяха изчезнали през разкъсаното платнище. Изведнъж той се оказа съвсем сам в тесния, вонящ клозет. Ако не бяха разкъсаното платнище и опозорената му униформа, щеше да повярва, че е сънувал.
Само след миг полковникът разтърси глава, вдигна панталона си и изрева:
— При мен, при мен! — След това отметна платнището и изскочи навън.
От всички страни към него се стекоха мъже. Побеснял от гняв, полковникът крещеше заповеди и даваше несвързани обяснения, като през цялото време стискаше конвулсивно панталона си. Загубила копчетата си, куртката му зееше отворена на гърдите.
Когато се върнаха в гората и чуха глъчката в лагера, Джулиън забеляза, че Габриел е изчезнал.
— Трябва да се разделим — викна му Тамсин, докато тичаха един до друг през храстите. — Ако се разделим, ще им бъде по-трудно да ни открият.
— Няма да ви изпусна от очи — изсъска през здраво стиснатите си зъби Джулиън. Когато тя се опита да се хвърли настрана в храстите, той посегна и улови китката й.
— Нали ви дадох думата си!
— Въпреки това няма да ви изпусна от очи. Хайде, момиче, тичай!
— А вие какво си мислите, че правя? — попита ядосано тя. — Ако имахте поне капчица разум между ушите си, милорд полковник, щяхте да се сетите, че конят ми е при хората ви и да бъда проклета, ако ви го оставя!
— Сигурното си е сигурно — гласеше хладният отговор.
— Вие нямате понятие как се води партизанска война. — Това бяха последните й думи, защото — трябваше да ускорят ход. Двамата се втурнаха да бягат като подгонени, без да ги е грижа какво става зад тях и дали оставят следи. Сега бързината беше най-важното.