Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
— Да, да — мисля, че разбирам — каза тя с облекчение.
— Но какво прави това момиче? — запита Сашо. Донка се бе събула боса и танцуваше сама едва ли не в някакво изстъпление. Лицето й бе пламнало и така мяташе голите си красиви крака, сякаш се мъчеше да стигне с тях полилея. Наистина бяха красиви и самата тя бе някак неочаквано гъвкава и пластична. Разговорите спряха, всички се загледаха в нея. Едва когато музиката спря, тя каза задъхано:
— Вие сте дръвници, не знаете как да се разтоварвате.
Легнаха си към четири часа. Сашо настани двете момичета в спалната на вуйчо си, а сам той се кача в малката гостна стая на полуетажа. Там имаше две легла, но макар и пийнал, той си спомни страшния разказ на Кишо за хъркането. Оставиха го да спи на диванчето в хола, хвърлиха отгоре му едно шарено родопско халище. И още се изкачваше по стълбите, когато зад гърба му се понесе нещо като подземно бучене — подготовката на бъдещите му подвизи.
И сега младежът лежеше сам под тънкия покрив на вилата и се вслушваше в песента на славеите, които се надпяваха в близкия дол. През тясното прозорче на капандурата се виждаха коравите листа на дъба, леко осветени отдолу от външната лампа. Нощта сякаш беше пълна с живот и шумове. Освен славеите в двора цвъртяха щурци, някъде крякаше отпуснато и апатично самотна жаба. Постепенно се успокои, но все още не му се спеше. Чувствуваше се малко тъжен, може би заради баща си. Или заради малкото бяло коте, което все още стоеше като живо пред очите му с вдигната предна лапичка. Много скъпо бе заплатил, своята първа и последна провокация към смъртта.
Когато баща му внезапно почина, той си помисли, че съдбата го е наказала заради котката. Отдавна тя бе остаряла и един ден я намериха вдървена под кревата, след като цяла сутрин се бяха питали къде е изчезнала. Котката умря, но споменът не умираше — стоеше като рана в душата му. И все пак имаше нещо неясно в смъртта на баща му, за което избягваха да говорят. Казваха — от инфаркт, но къде, как?… Във всеки случай не в къщи, там го доведоха мъртъв. Пред поглед? Му сякаш отново застана малкият весел човек, с лъскава червена кожа, винаги малко потна, дори през зимните дни. А всъщност имаше нещо не весело, а тъжно в неговите последни гуляи, в сълзите, които ронеше за опълченците. Може би е усещал смъртта, бързал е. И проклетата магнетофонна лента се беше скъсала доста преди края, доста преди да свърши естествено веселата и трескава песен.
Той не знаеше, че баща му бе починал в една също такава таванска стаичка на една вила край Симеоново. Преди това били в „Астория“, доста голяма компания, заедно с прочутата Маруся, една от най-хубавите кабаретни танцьорки през младите му години. Но тогава тя бе недостъпна за него, интересуваше се главно от търговци и индустриалци. Сега бе поостаряла, бе се пропила на всичко отгоре, така че не ставаше и за барманка. Но нейните бивши почитатели все още я търсеха, смятаха за чест да я заведат някъде, не на първомайска манифестация, разбира се. А тя все още сн беше хубава — тая светла и златна като слънчоглед Маруся, въпреки уморените очи и отпуснатата кожа на гушката. След като затвориха „Астория“, компанията взе няколко бутилки водка и с две таксита отидоха на вилата на Радомиреца, един от видните столични ресторантьори. Там те пиха отново, Маруся танцува, докато се възбуди съвсем и едва ли не насила отмъкна модния шивач в таванската стаичка, която така добре познаваше. Отначало работите вървяха прилично, макар че и двамата бяха доста пияни. Но малко след това тя дотича полугола в задимения хол.
— Нещо става с Илия! — възкликна тя уплашено. Когато се качиха горе, намериха го проснат по лице върху похабения чаршаф. Беше само по риза, яките му прасци бяха започнали да посиняват. Макар и мъртъв, изглеждаше необикновено як и силен, сякаш дрехите скриваха истинската му мощ.
— Хубаво живя, още по-хубаво умря! — каза искрено Радомиреца. — Всеки не може като него.
Навън славеите все тъй се прехласваха, само щурците бяха спрели, защото бе дошъл часът, когато падаше утринната роса. Някакъв едър бръмбар доста дълго бръмча из стаичката му, докато най-сетне слепешком улучи прозореца. Неговото досадно жужене сякаш разсея мислите му, той усети, че му се доспива. Време беше, след половин, един час небето на изток щеше да избледнее.
Тъкмо се унасяше, когато усети, че нещо топло и задъхано се пъхна в леглото му.
— Криста, ти ли си? — запита той изненадан.
— Каква Криста! — каза обидено Донка. — Аз съм, глупчо!