Нощем с белите коне

Наистина мустакатият келнер просто бе изоставил масата им. Напразно му правеха знаци с ръце, които отдалече приличаха на опити да подхвръкнат, той сякаш не ги виждаше и не ги чуваше. Едва когато Кишо ядосано го напсува, неговото добре тренирано ухо, изглежда, долови нещо, защото приближи и зачака от разстояние.

— Още една бутилка! — каза Кишо. — В лед, разбира се…

— Ледът свърши — каза хладно келнерът и се отдалечи.

И наистина им го донесе без лед, беше доста топло и не вървеше. Двете момичета направо се отказаха. Сашо с мъка изпи една чашка.

— Ами щом е тъй — да си вървим! — каза той. — И без туй стана доста шумно.

— И да оставя бутилката на тоя дурак? — опули се Кишо. — Дума да не става, няма да мръдна, докато не я изпия до последната капчица.

И той сърдито я примъкна към себе си. Двете момичета го подкрепиха — да не се учат така, нека си го изпие. Беше им забавно тук, в тая светска среда, която обикновено можеха да зърнат по екраните на чуждите филми. Сашо стана и си домъкна чаша уиски от бара — беше препълнена с лед. Докато си простудяваше гърлото с него, Кишо мълчаливо гълташе виното — чашка след чашка — и съвсем се затвори в себе си. Донка, източила шия като млада жирафка, не сваляше поглед от съседната маса. И от време на време тихо просвещаваше своята приятелка. „Тоя, пълничкият е Вили… А тоя до него е братът му, Еди, косата му е изкуствена. А това е Леа, разбира се, не я ли помниш, тя сега пее в чужбина… Да, да, тя същата, защо пък?… Не, нищо. А тоя без зъбите до нея, не, няма наистина, й носи чантата, ако отиде на пазар случайно. Аз съм била у тях, ядохме палачинки. Ужасна клюкарка е… А това е прочутият Хачо…“

— Кой е Хачо? — дочу нещо Кишо.

— Ти си пий виното… Криста, скучаеш ли?

— Не, много ми е приятно — отвърна момичето.

— А тоя до тях, с косата… — продължи Донка.

— Оставете го, и аз имам коса — каза младежът. — При това съм полусирак, та заслужавам поне малко внимание… Никак не е прилично да си изоставите кавалерите и да зяпате по чужди маси.

— Тая игра — запита Донка — още ли се играе? На кавалери и дами, искам да кажа.

— Тук май е задължително! — каза младежът. — Добре тогава, поканете ме да танцуваме.

Сашо се поколеба.

— Не ми се иска! — измърмори той колебливо. — Ще заприличаме на сравнителна таблица. Да речем — температурите през юли. Високата колонка, т.е. вие — максималните температури. Ниската, т.е. аз — минималните температури.

— Я не се занасяйте! — каза Донка. — Ще танцуваме или няма да танцуваме? Знаете ли как ме сърбят копитата.

— Може, но ако отидем на вилата… Там имам чудесен френски коняк… И ще танцуваме като бесни.

Тая идея постепенно си проби път, макар че отначало Криста се възпротиви. Но трябваше да почакат, докато Кишо си допие бутилката, което не се оказа така лесно. Топлото вино не вървеше, макар че младежът му отстъпи леда си. Отново трябваше да направят най-малко десетина опита да подхвръкнат, докато най-сетне келнерът благоволи да се отбие при тях. Той нахвърли бързо и небрежно сметката — артистичен като някакъв Пикасо — и безпогрешно я бутна под носа на Сашо. Младежът само я погледна мълчаливо и плати, без да гъкне. Кишо едва не се опули от смайване.