Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
Скоро самолетът, тикан от своите нажежени совла, се вряза рязко в гъстата маса на облаците, през неговия метален корпус мина внезапна остра тръпка и след това академикът изведнъж видя мократа земя и черните лъскави артерии на шосетата. Пристигаха. Той с облекчение усети пускането на колесника, след малко самолетът се плъзна по пистата, шумът угасна.
И тук пръскаше лек дъждец от небе с разкъсани облаци, но той дори не си наложи шапката — така приятно бе водните пръски да погалват лицето му. Влязоха в чакалнята, пътниците нетърпеливо се натрупаха по гишетата за паспортен контрол. И точно в тоя момент той съзря две красиви пламенни очи, които упорито го гледаха. Имаше мъничко любопитство в тях, повечко почтителност и бяха толкова жарки и живи, че едва ли не го стреснаха. Младата жена тръгна към него със също такава жива походка. Изглеждаше около четиридесетгодишна, с гореща южняшка хубост, нещо средно между Маха и Олимпия, но по-зряла от тях и по-закръглена. Като го приближи съвсем, тя се усмихна и каза на чист български език с едва забележим акцент:
— Вие ли сте професор Урумов?
— Да, аз съм.
Тя му пъхна веднага ръката си, топла и силна, но все пак нежна женска ръка.
— А пък аз съм вашата преводачка… Казвам се Ирена Сюч.
Да, наистина акцентът й беше едва забележим.
— И каква сте по народност? — запита той, — Българка или унгарка?
— И двете заедно… Моят баща е чист българин, от Бяла черква, но всички казват, че приличам на баба си… А майка ми е унгарка и съм родена тук.
— Ами да вървим тогава — каза примирено академикът.
— Навън ви чака професор Добози… Предупреждавам ви, да не би случайно да се разминете! — Тя се засмя. — Той ми нареди да бъда много внимателна към нас. Аз винаги съм внимателна, но към вас наистина ще бъда много, много…
Академик Добози го чакаше във външния хол, обкръжен от цяла свита. Приличаше на дебел, розов папагал със сини плитки очи като боядисани копчета. Той го прегърна сърдечно и понеже беше доста по-нисък, успя да го целуне едва по носа. След това го представи на своите помощници, като потупваше всеки от тях с букет от жълти лалета, докато се усети най-сетне да ги пъхне в ръцете на госта.
— Впрочем това беше за вас! — каза той виновно. — Извинете, ако съм ги малко повредил.
— Няма значение, аз няма да ги ям — усмихна се едва забележимо академикът.
И Ирена се усмихна сдържано, но не преведе — шегата му наистина беше малко безсолна.
— Ами да вървим! — каза оживено Добози. — Освен работата чака ни и един хубав обед.
— Та аз току-що обядвах.
— Предвидили сме и това — засмя се Добози. — И няма да ви измъчим.
Те се качиха пред летището на една скромна волга от стария модел, другите тръгнаха с такси. Преводачката седна отпред при шофьора и скоро двамата потънаха в някакъв безкраен, доверителен разговор, който сякаш временно бяха прекъснали. Всъщност нямаха нужда от нея — Добози говореше превъзходно немски и доста добре английски.
— Предупредиха ме да не ви експлоатирам много жестоко — каза той. — И все пак ще ви открадна няколко дни.
— Аз съм дошъл тук, за да бъда на ваше разположение — отвърна Урумов.
— Много мило от ваша страна. И все пак няма излишно да ви досаждаме. Да се уговорим така — ще изнесете една-две беседи пред моите сътрудници на тема, която сам ще си изберете… Освен това ще ви покажем института — всичко, което имаме…
— Научих, че имате много нови неща — каза Урумов.
Добози пламна от удоволствие. Ако се съдеше по думите му, като техния електронен микроскоп засега имало само няколко на света. И струваше, кажи-речи, колкото целия институт. От възбуждение пламна не само носът му, но и голото теме, той започна да се запъва дори на най-обикновени думи. Вълнението, което го бе обзело, скоро се пренесе и върху неговия български колега. Така те просто не усетиха, че са пристигнали в града и сега се движеха по неговите оживени улици. Най-сетне Добози млъкна, малко засрамен от своята бъбривост, но все пак горд и доволен. Пред него шофьорът въртеше ловко волана, натискаше спирачките, но слушаше внимателно своята събеседница. Академикът се разтревожи. Ако тая далечна потомка на Бачо Киро беше словоохотлива и темперамента като него, навярно го очакваха трудни дни. Изглежда, и преводачката усети, че е прекалила, защото се обърна и му каза усмихнато: