Нощем с белите коне
- Автор: Вежинов Павел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощем с белите коне». Краткое содержание книги:
— Здрасти!
— Здрасти — отвърна Кишо. — Седни!… Седни и слушай!
Цялото лице на Кишо бе покрито с черни грапави брадавици, сякаш го бяха налазили някакви насекоми. Най-едрата от тях, леко заострена, се бе разположила между двете му вежди като рогче. Кишо беше нещо като инвентарен номер на тая сладкарница — от самото й основаване досега. Управителите и келнерките идваха и си отиваха, тя бавно, но солидно вехтееше, но той си бе винаги един и същ — Кишо с брадавиците. Вече не беше млад — около трийсет и пет години, асистент в университета поне от десет години. И навярно винаги щеше да си остане асистент, защото, изглежда, се интересуваше само от бридж. Имаше своя школа, своя собствена конвенция, дори подготвяше състезатели. Но на състезания сам той, пък и неговите ученици се класираха обикновено на опашката. Системата му бе колкото остроумна, толкова и сложна, така че с нея беше почти невъзможно да се кореспондира.
— Обяснявах им един ескуиз! — каза Кишо. — Гениален е, аз сам го измислих тая сутрин. Само че нямам карти, трябва да слушаш много внимателно.
— Слушам! — каза покорно Сашо.
Но не слушаше. Чак сега си припомни, че високото момиче е негова състезателка. Бе я видял веднъж на състезание — правеше импасите против всякаква логика, но винаги много успешно, сякаш гледаше в картите на своите противници. Сега другото момиче му се видя по-хубаво, отколкото можеше да се съди отдалече — бледите му негримирани устни бяха толкова нежни, сякаш само дишаше с тях. Беше облечено в тъмно костюмче, доста демодирано, но затова пък идеално изгладено. И видът й не беше никак модерен — малко меланхолични очи, малко унило изражение — закъснял романтизъм. Много би й подхождало да държи в ръцете си голяма златна котва, кръст или сърце. Момичето сякаш усети, че го наблюдават, по лицето му мина нервна тръпка.
— Нали е гениално? — попита най-сетне възбудено Кишо.
— Да, поразително! — отвърна сериозно младежът.
— Ди чистиш ас върху ас. Нали? За да си оставиш горе деветката… Не, гениално е…
— Ти забрави да ме запознаеш! — каза търпеливо младежът.
— А, да!
Високото момиче се казваше Донка, тъмноокото — Криста. Откъде-накъде това немско име? Момичето все още изглеждаше малко нервно, изгаси в пепелника току-що запалената цигара.
— Права сте — каза Сашо. — Никак не ви прилича да пушите.
Точно в тоя момент пристигна келнерката. Изглежда че току-що бе постъпила, защото ги изгледа неприветливо. Старите келнерки ги познаваха и обичаха.
— Може ли едно кампари? — запита Сашо.
— Нямаме кампари! — отвърна тя с удоволствие.
— Тогава един сироп. Стига да е студен.
Сиропът се оказа много хубав, но беше грешно да пие човек сироп, като има толкова пари в джоба. След като го изгълта, той предпазливо предложи:
— Знаете ли какво, да отидем до „Панорама“… Сега на верандата е много приятно.
— Знам, че е приятно — каза Кишо. — Ходих веднъж, щяха жив да ме одерат.
— Ще пием само по едно кампари…
— А бе знам аз, влезе ли човек веднъж.
— Ти за себе си пари имаш ли? — попита младежът направо.
— И ние си имаме! — каза някак възбудено Донка. — Моля ти се, Кишо, нека отидем!… Не съм ходила никога там.
— Аз не мога да закъснявам! — каза решително Криста. — Не съм предупредила майка си.
— Нищо, може да изпратим Криста! — предложи Сашо. — Аз съм с кола — прибави той небрежно.
— Не, не ми е удобно сама! — каза Донка. — Там ходят татковите приятели… Друго е, като сме две.
— Знам, че е друго, но…
— Слушай, Криста, ще се обадим на майка ти, ще я кажем, че ще спиш у нас… И друг път си спала.
Момичето стоеше нерешително. И все пак след десетина минути те бяха поели по булеварда. Кишо и Донка вървяха напред, момичето стърчеше с цяла глава над кавалера си, но не беше едра, а просто тънка, приятно тънка, както със симпатия си помисли младежът. До него крачеше на ниските си токчета Криста, лицето й беше омърлушено.
— Слушайте — каза Сашо, — на мене наистина ми е съвестно. Ако майка ви…
— Вие пък се чудите как да ме изпъдите! — каза недоволно момичето. — Не бойте се, няма да ви досаждам! — Токчетата започнаха да чаткат по-отчетливо по тротоара.
— Че аз нарочно ви амбицирам! — каза младежът. — Кажете ми кой ви измисли това име?
— Самата аз! — отвърна тя троснато. — Защо — и то ли не ви харесва?