Нощем с белите коне

Скоро клонките затракаха по двете странични стъкла. Кишо отключи дворната врата, колата влезе в тревистия двор, целият потънал в черните сенки на дърветата. Младежът включи дългите фарове и вилата изведнъж светна пред тях с белите си стени като среднощно привидение.

— Боже, ама това наистина било вила! — възкликна Донка смаяно.

Когато седнаха след малко около красивата кръгла масичка, настроението бързо се повиши. Конякът се оказа гръцки, стар превъзходен „Метакса“ с пет звезди, малко сладък, но с чудесен аромат. И обстановката беше много приятна — едновременно и елегантна, и уютна. На Сашо смътно му мина през ума, че вуйна му надали би се старала толкова много, ако знаеше, че сега… Но да не мисли за това, не беше лоша жена вуйна му. Изпиха няколко чашки, пуснаха музика. Оказа се, че е Бах, джазиран като суинг, Кишо и Донка се разтегнаха като омекнал локум по синия мокет.

— Да опитаме ли и ние? — каза Сашо.

— Не, много ви моля! Тука толкова е приятно. — Тя помисли и добави малко неловко: — Ами баща ви наистина ли е бил шивач?

— Вилата е на вуйчо ми — отвърна младежът. — Но и баща ми не беше лош човек.

— Нали ще ми разкажете нещо за него?

Сашо й разказа най-напред за баща си, после и за себе си. Разказа й как калфите го щипели. След това й разказа как пуснал малкото си бяло котенце от балкона на третия етаж. То останало като размазано долу на платното. Уплашил се до смърт, скрил се под масата. Вечерта вдигнал температура, повръщал, цяла нощ не спал. Или по право заспивал, но мигновено се събуждал с вик на ужас. И, разбира се, тайно плакал под завивките, майка му се чудела какво става с това дете. На сутринта случайно отворил външната врата, котенцето стояло пред входа със счупена предна лапичка, само го погледнало тъжно и казало „мяу!“ „Ама вие плачете ли?“ — запита той учудено.

— И аз имам едно котенце — каза момичето с лека разтреперан глас. — Само че е съвсем черно, с малки бели обувчици.

Изпиха още малко коняк. Сега грамофонът се дереше гърлото с Джони Холидей, кактусите на вуйна му съвсем настръхнаха. Тя ли бе купувала тая смахната плоча? Но Криста сякаш нищо не чуваше, все още изглеждаше натъжена и разстроена. Най-сетне, не издържа и запита — с малко разтреперан глас, както се стори на младежа:

— И защо направихте това?

— С котето ли? — запита той и се замисли. — Знам ли какво да ви кажа… Може би някакво атавистично чувство — да убиеш, да разрушиш. Но не вярвам да е това, в мен изобщо инстинктите са слабо развити.

— Ами тогава какво? — запита тя умолително.

— Във всеки случай нарочно го пуснах! — каза той. — Исках да видя как ще умре…

— Как ще умре?

— Да, как ще умре… Сега не разбирам отде съм знаел за смъртта — бил съм толкова малък. Изглежда, че човек носи тая идея в себе си, както носи живота… Но знаех, че смъртта е нещо ужасно, много по-ужасно, отколкото сега ми се струва… Изглежда, че това е възбуждало любопитството ми, искало ми се е да проникне някак в загадката.