Дракони на пролетната зора

Те се поклониха мълчаливо, хвърлиха към вратата последен уплашен поглед и бързо се отдалечиха по коридора, оставяйки Астинус сам. Той изчака малко, за да се убеди, че са се прибрали, после бавно отвори вратата към голямата библиотека.

Сребриста и червена лунна светлина струеше през малките прозорци. Стройните редици шкафове, които съдържаха хиляди подвързани книги, се простираха надалеч в мрака. В дълбоки ниши покрай стената лежаха хиляди свитъци. Лунната светлина осветяваше масата, покрита с купчина пергаменти. Полуизгоряла свещ стоеше в средата и, а до нея имаше разтворена книга със заклинания в тъмносиня подвързия. Лунните лъчи проблясваха върху белите й като кости страници. На пода лежаха разхвърляни други магически книги.

Астинус се огледа и се намръщи. По стените имаше черни следи от сажди. Миризмата на сяра и огън тук беше по-силна. Листове хартия се носеха във въздуха и капеха като листа след есенна буря върху тялото, проснато на земята.

Хронистът внимателно затвори и заключи вратата след себе си. После отиде при тялото, като газеше купчината пергаменти, разхвърляни по пода. Не каза нищо, не се и наведе да помогне на младия магьосник. Застана до него и замислено го загледа.

Но когато се приближи, робата му докосна протегната ръка с метален цвят. При допира магьосникът вдигна глава и го погледна. Очите му вече потъмняваха от сянката на смъртта.

— Не намери ли каквото търсеше? — попита Астинус, втренчил студения си поглед в младия мъж.

— Ключът! — Райстлин шумно си пое дъх през побелелите устни, опръскани с кръв. — Изгубен… във времето!… Глупаци!… — Костеливата му ръка се сви от гняв — единственият пламък, който гореше у него. — Толкова бил прост! Всички го знаели… и никой не го записал! Ключът… всичко, което ми трябва… е изгубено!

— Тогава това е краят на пътуването ти, приятелю — каза Астинус без капка съчувствие.

Райстлин повдигна глава. Златистите му очи блестяха трескаво.

— Ти знаеш кой съм! Кой съм аз? — настоя той.

— Това вече няма значение. — Астаинус се обърна и тръгна да излиза от библиотеката.

Зад него се чу пронизващ писък и една ръка сграбчи робата му, за да го принуди да спре.

— Не ми обръщай гръб, както си го обърнал на света! — изръмжа Райстлин.

— Обърнал съм гръб на света… — повтори тихо и бавно историкът и се извърна, за да го погледне. — Обърнал съм гръб на света?! — В равния му глас рядко се прокрадваха емоции, но сега гневът разби невъзмутимото му спокойствие като камък тиха вода. — Аз? Аз съм обърнал гръб на света?! — Гласът му ехтеше из библиотеката като гръмотевиците преди това. — Аз съм светът, както добре знаеш, стари приятелю! Безброй пъти съм се раждал и умирал! Плакал съм за всяка пролята сълза! За всяка капка пролята кръв моята е била пресушавана! Споделил съм всяка агония, всяка радост, преживяна някога! Седя с ръка върху Сферата на Времето, която ти направи за мен, стари приятелю, и пътувам нашир и длъж по този свят, за да запиша историята му. Извършил съм най-черните дела и най-благородните жертви! Аз съм човек, елф и великан, мъж и жена. Раждал съм деца и съм убивал деца. Виждал съм те какъвто беше, виждам какъв си сега. Ако ти изглеждам студен и безчувствен, това е защото само така мога да оцелея, без да полудея. Чувствата се изливат в думите ми. Онези, които четат книгите ми, знаят какво е да живееш във всяко време в тела, които съществуват на света.