Заслушани в молитвата на вселената

ЛЕЧЕНИЕ

Наближаваше дъждовният сезон. През този ден забелязахме облак, който остана на хоризонта за известно време. Това представляваше рядка и благотворна гледка. Понякога вече се случваше и да вървим под огромна небесна сянка и тогава приличахме на мравка, която поглежда откъм подметката на ботуш. Беше толкова прекрасно да се движиш между възрастни, които не са загубили чувството си да се забавляват като деца. Те изтичваха пред сянката, на слънце, и правеха гримаси към облака, като го дразнеха и подхвърляха колко бавни са краката на вятъра. След това се връщаха, за да вървят под сянката му отново и ми казваха какъв чудесен подарък е прохладният въздух, който Божественото Единение осигуряваше на хората. Това бе ден, в който на сърцата ни бе леко и измисляхме игри. Към късния следобед обаче се случи трагедия или поне нещо, което аз възприех така.

Имаше един млад човек в средата на трийсетте, когото наричаха Великия Ловец на Камъни. Неговият талант се състоеше в това да открива скъпоценни камъни. Той напоследък си бе прибавил това „Великия“, защото през годините бе развил специално умение да намира прекрасни големи опали и дори късове злато в мините, след като компаниите, които ги експлоатираха, вече ги бяха зарязали. В началото Истинските Хора не отдавали голямо значение на този метал. Той не ставал за ядене, а при народи без пазари с него не можеш да купиш нищо за ядене. Ценели го само заради красотата му. С времето обаче коренното население открило колко високо стоял той в очите на белите хора. Но още по-голяма изненада им донесло мнението, че можеш да притежаваш и продаваш земята. Скъпоценните камъни осигурявали финансирането на племенния доброволец, който периодично отивал в града и при връщане докладвал какво става там. Великият Ловец на Камъни никога не припарил близо до каквато и да била търговска сделка поради тъжната история на неговия народ, който някога бил принуден да работи в мината. Тогава хората влизали в нея в понеделник и не се показвали навън до края на седмицата. Четирима от всеки пет души умирали. Обикновено им приписвали някакво криминално деяние и ги заставяли да работят като част от изтърпяване на наказанието. За да се изкарат нормите, много често съпругата и децата също били вкарвани да споделят работата на затворника. Трима едва-едва изкарвали нормата, определена за един човек. Било много лесно да се измисли някакво несъществуващо провинение, за да се удължи наказанието. Нямало отърваване. Разбира се, всичко това било много легално — да обричаш човешкия живот и човешкото тяло.