За любовта и други демони
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Лъчезар Минчев
- ISBN: 978-954-412-076-4
- Переводчик: Елена Дичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «За любовта и други демони». Краткое содержание книги:
„Извадете я оттам“, му каза.
„Само това искам, откакто я видях да върви към павилиона на погребаните живи“, каза маркизът. „Но не се чувствам достатъчно силен да се противопоставя на Божията воля.“
„Ами чувствайте се“, каза Абренунсио. „Може би Бог един ден ще ви благодари за това.“
Тази вечер маркизът поиска аудиенция при епископа. Написа я собственоръчно с объркан текст и детски почерк и я връчи лично на вратаря, за да е сигурен, че ще стигне до получателя си.
Епископът бе уведомен в понеделник, че Сиерва Мария е подготвена за прогонването на демоните. Беше свършил със закуската на терасата си с жълти камбанки и не обърна особено внимание на съобщението. Ядеше малко, но толкова бавно, че можеше да проточи обреда три часа. Седнал срещу него, отец Кайетано Делаура му четеше с добре поставен глас и леко театрален стил. И двете неща отиваха на книгите, които самият той избираше по свой вкус и преценка.
Старият дворец бе прекалено голям за епископа, който се задоволяваше с приемната и спалнята, и откритата тераса, където си правеше сиестата и се хранеше, докато настъпеше дъждовният сезон. В срещуположното крило се намираше официалната библиотека, която Кайетано Делаура бе основал, обогатил и поддържал с опитна ръка и която бе смятана за времето си за една от най-добрите в Индиите. Останалата част от сградата бяха единайсет затворени стаи, където се трупаха останки от два века.
Освен монахинята на смяна, която прислужваше на масата, Кайетано Делаура беше единственият, който имаше достъп до дома на епископа по време на храненията, и не заради неговите лични привилегии, както се говореше, а заради качествата му на четец. Нямаше никакъв определен пост, нито друга длъжност, освен тази на библиотекар, но на практика беше смятан за викарий поради близостта му с епископа и никой не си представяше, че негово преосвещенство взима каквото и да било важно решение без него. Личната му килия беше в съседна сграда, която се свързваше с двореца отвътре и в която се намираха канцелариите и стаите на служителите на диоцеза, и тези на половин дузина монахини, обслужващи домакинството на епископа. Но истинският му дом беше библиотеката, където работеше и четеше до четиринайсет часа на ден и където имаше войнишко легло, на което да легне, когато сънят го изненадаше.
Новостта в този исторически следобед беше, че Делаура се запъна няколко пъти в четенето. И още по-необикновено, че прескочи цяла страница по грешка, и продължи да чете, без да забележи. Епископът се вгледа в него през миниатюрните си очила на алхимик, докато премина на следващата страница. Тогава го прекъсна, развеселен:
„За какво мислиш?“
Делаура се стресна.
„Трябва да е от жегата“, каза. „Защо?“
Епископът продължи да го гледа в очите. „Със сигурност е нещо повече от жегата“, каза му. И повтори със същия тон: „За какво мислеше?“
„За момичето“, каза Делаура.
Не направи никакво уточнение, тъй като от посещението на маркиза за тях нямаше друго момиче на света. Бяха говорили много за него. Бяха преглеждали заедно хрониките за обсебени от демона и спомените на светците екзорсисти. Делаура въздъхна:
„Сънувах я.“
„Как можа да сънуваш човек, когото никога не си виждал?“, попита го епископът.
„Беше креолска маркизка на дванайсет години с коса, която се влачеше след нея като мантия на кралица“, каза. „Как можеше да е друга?“
Епископът не беше мъж на небесни видения, нито на чудеса и изтезания. Неговото царство бе на този свят. Така че невярващо поклати глава и продължи да се храни. Делаура подхвана четенето по-внимателно. Когато епископът се нахрани, му помогна да седне на люлеещия се стол. Вече блажено настанен, епископът каза:
„Сега вече ми разкажи съня си.“
Беше много просто. Делаура бе сънувал, че Сиерва Мария седи пред прозореца към снежно поле, къса и яде едно по едно зърната от грозд, който държи в скута си. Всяко зърно, което откъсвала, веднага отново пораствало на грозда. В съня било ясно, че момичето стои от много години пред този безкраен прозорец и се опитва да изяде грозда, и че не бърза, защото знае, че в последното зърно е смъртта.
„Най-странното“, каза Делаура, „е, че прозорецът, през който гледаше полето, беше същият като в Саламанка през онази зима, когато валя три дни и агнетата умряха, задушени в снега.“
Епископът остана впечатлен. Познаваше и обичаше твърде много Кайетано Делаура, за да не взима предвид загадките на сънищата му. Мястото, което заемаше както в диоцеза, така и в чувствата му, бе заслужил истински с многото си способности и добрия си характер. Епископът затвори очи, за да дремне трите минути вечерна сиеста.