Владение на мрака

Петък, 14 декември 1984

Нютън ъв Уиймс

Джени бе една от първите на опашката пред Миньорското дружество, и се бе прибрала бързо у дома с оскъдната си плячка, решена да приготви супа, за да има нещо вкусно, което да поднесе с чая10. Тя мина покрай баните при изхода на мината и забеляза, че къщите на съседите й тънат в мрак. Напоследък НИКОЙ не оставяше някоя лампа да свети, когато излизаше от дома. Всяко пени имаше значение, когато дойдеха сметките за тока.

Когато зави по пътечката към входа, тя трепна и се отдръпна уплашено. Някакъв силует се отдели от сенките — въображението я накара да го види огромен. Тя издаде някакъв звук, нещо средно между ахване и стон.

— Джени, Джени, спокойно. Аз съм, Том. Том Кембъл. Съжалявам, не исках да те плаша.

Очертанията на силуета станаха по-ясни и тя разпозна едрия мъж, застанал пред входната врата.

— Господи, Том, колко ме уплаши — каза Джени недоволно, мина покрай него и отвори вратата. Съзнавайки, че студът в къщата просто спираше дъха, тя поведе госта към кухнята. Незабавно напълни тенджерата за супа с вода и я сложи на печката. Газовият котлон започна да излъчва слаба топлина. После се обърна и застана лице в лице с госта в следобедния сумрак. — Как вървят работите ти?

Том Кембъл сви масивните си рамене и й се усмихна неуверено.

— Горе-долу — отвърна той. — Каква ирония! Един път в живота си наистина имам нужда от своите приятели, и точно тогава започва тази стачка.

— Имаш поне Мик и мен — каза Джени и му посочи стол, на който да седне.

— Е, мога да разчитам поне на теб. Не ми се вярва Мик да ми изпрати картичка за Коледа — ако изобщо някой ще праща коледни картички тази година. Не и след онова, което се случи през октомври. Оттогава не говори с мен.

— Ще му мине — отвърна Джени без помен от увереност. Мик винаги бе имал резерви относно последиците на приятелството, което свързваше още от ученическите години Джени с Мойра, съпругата на Том. Двете жени бяха най-добри приятелки открай време, Мойра беше главна шаферка, когато Джени се омъжи за Мик. Когато дойде време да й бъде върнат жестът, Джени беше бременна с Миша. Мик изтъкна, че наедряващата й фигура е отличен повод да откаже поканата на Мойра, тъй като роклите за шаферките трябваше да се купуват отрано. Това не беше предложение, а по-скоро далечен намек. Защото, въпреки че по всеобщо мнение Том Кембъл беше почтен човек, честен и хубав мъж, той не беше миньор. Действително, работеше в мината „Лейди Шарлот“. Слизаше под земята в тресящата се клетка на асансьора. Понякога дори си цапаше ръцете. Но не беше миньор. Беше пълномощник на минната управа. Членуваше в друг профсъюз. Беше човек на ръководството, работата му бе да следи за спазването на правилата за безопасност, и да внимава момчетата да вършат онова, което им е било възложено. Миньорите така и наричаха най-леката част от някоя работа — „работата на пълномощника“. Думите звучаха съвсем невинно, но в една среда, където всеки член на екип съзнаваше, че животът му зависи от неговите колеги, такава фраза криеше дълбоко презрение. Затова и Мик Прентис беше винаги резервиран, когато ставаше дума за Том Кембъл.