Владение на мрака
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Карен Пири #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-107-8
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Владение на мрака». Краткое содержание книги:
— Някой беше ли го виждал?
— Никой не спомена нищо подобно.
— Трябва да сте била притеснена — каза Карен.
Джени сви рамене.
— Всъщност не. Както казах, бяхме се поскарали. Казах си, че сигурно се е нацепил и е отишъл при Анди.
— Другият човек на снимката?
— Да, Анди Кар. Той беше човек на профсъюза. Но се поболя от работата си там. Казваха, че било от стрес. И се оказаха прави. Месец по-късно той се самоуби. Често съм си мислила, че стачкоизменничеството на Мик е било последният удар за Анди. Той обожаваше Мик. Онова, което се случи, трябва да е разбило сърцето му.
— Значи сте предполагали, че Мик е при него? — настоя Карен.
— Точно така. Анди имаше малка къщичка в гората, в пущинака. Обичаше тишина и спокойствие. Един път Мик ме заведе там. От тази къща ме побиха тръпки. Приличаше на къща на вещица от приказките, които четях на Миша — човек не можеше да я забележи, а после тя изведнъж се изпречваше насреща ти. За нищо на света не бих живяла там.
— А имаше ли как да се обадите по телефона, за да проверите? — намеси се Минт. Двете жени го изгледаха със смесица от присмех и снизхождение.
— Бяха ни прекъснали телефона още преди месеци, синко — отвърна Джени, споглеждайки се с Карен. — А това беше много преди появата на мобилните телефони.
Междувременно Карен вече примираше за чаша чай, но нямаше никакво намерение да се чувства задължена за нещо на Джени Прентис. Тя се покашля и продължи.
— Кога започнахте да се тревожите?
— На другата сутрин, когато детето ме събуди и видях, че той още не се е прибрал. Не го беше правил никога. При това дори не се бяхме скарали истински онзи петък, само разменихме няколко остри думи. Можете да ми вярвате, бяхме се карали много по-сериозно. Когато не се появи на другата сутрин, започнах да си мисля, че нещо не е наред.
— Какво направихте тогава?
— Нахраних Миша, облякох я и я заведох в къщата на приятелката й Лорън. После отидох в гората, до къщичката на Анди. Но там нямаше никой. Тогава се сетих как Мик каза, че сега, когато е излязъл в отпуск по болест, Анди можел да отскочи за няколко дни до планините. Да се откъсне от всичко. Да се успокои. Така че ми стана ясно защо той не е в къщичката. Междувременно наистина започваше да ме обзема страх. Дали не беше се случила някаква злополука? Дали Мик не се беше разболял?
Споменът за това все още бе в състояние да тревожи Джени. Ръцете й постоянно чоплеха подгъва на престилката.
— Отидох в дружеството да се видя с представителите на профсъюзите. Казах си, че ако някой знае къде е Мик, това ще са те. Или че поне ще знаят къде да го търся. — Тя сведе очи към пода и сключи здраво ръце в скута си. — И тогава животът ми започна да се разпада.
Събота, 15 декември 1984
Нютън ъв Уиймс
Дори сутрин, когато тук не беше пълно с хора, чието присъствие би поддържало по-висока температура, в сградата на Миньорското дружество беше по-топло, отколкото в дома й — Джени отбеляза това още с влизането си. Не много, но осезаемо по-топло. Такива неща обикновено й убягваха, но точно днес тя се опитваше да мисли за каквото й да било друго, освен за изчезването на съпруга си. Поколеба се във фоайето, чудейки се накъде да се насочи. Помнеше смътно, че канцелариите на Националния миньорски профсъюз се намираха на горния етаж, затова и тръгна към богато украсеното с дърворезба стълбище. На площадката на първия етаж задачата й стана по-лесна. Достатъчно бе да се упъти натам, откъдето долиташе тих шум от разговори и се носеше цигарен дим.
Когато измина няколко ярда по коридора, видя една открехната врата — оттам идваха шумът и цигареният дим. Джени почука леко и шумът секна. После някакъв глас подвикна предпазливо:
— Влез!
Тя се промъкна плахо като мишка през открехнатата врата. Централната мебел в стаята беше голяма подковообразна маса, покрита с карирана мушама. Около нея бяха насядали мъже, изпаднали в различни степени на потиснатост. Джени трепна, когато осъзна, че е разпознала човека, който седеше на почетното място, макар да не го познаваше лично. Беше Мик Макгахи, бивш комунист, един от лидерите на шотландските миньори. Казваха, че той бил единственият човек, който можел да се възпротиви на „крал Артур“ и то така, че думата му да се чуе. Човекът, когото предшественикът му умишлено не беше допуснал до председателското място в профсъюза. Ако Джени получаваше по един паунд всеки път, когато някой кажеше пред нея колко по-различно би било всичко, ако Макгахи се бе заел със стачката, тя и семейството й биха били най-добре облечените и най-сити хора в Нютън ъв Уиймс.