Грей [bg]

— Ако ще повръщаш пак, нека да е тук. Ще те придържам. — Тук е по-тъмно. Нека драйфа на спокойствие. Тя повръща пак, разбира се. Жалка работа. След като стомахът ѝ се изпразва, продължава да ѝ се гади и тя се превива от дълги сухи напъни.

Господи, хич не носи.

Най-сетне тялото ѝ се отпуска и решавам, че е приключила. Пускам я и ѝ подавам кърпичката си, която по някакво чудо е пъхната във вътрешния джоб на сакото.

„Благодаря, госпожо Джоунс“.

Тя избърсва уста. Избягва да ме погледне в очите, защото е засрамена. Аз пък се радвам да я видя. Яростта ми към фотографа вече се е стопила. Радвам се, че съм на паркинга на студентски бар в Портланд с госпожица Анастейжа Стийл.

Тя скрива лице в шепи, свива се, след това ме поглежда, все още засрамена. Обръща се към вратата и поглежда злобно над рамото ми. Предполагам, че гледа „приятеля“ си.

— Ще се видим вътре — промърморва Хосе, но аз не се обръщам и за мое огромно удоволствие тя също го пренебрегва и вдига очи към мен.

— Съжалявам — заявява, докато пръстите ѝ усукват мекия лен.

„Добре, хайде да се позабавляваме“.

— За какво съжаляваш, Анастейжа?

— Предимно за обаждането. И за това, че повърнах. О, да, дълъг списък ще стане — шепне тя.

— Всички сме минали през такива неща, може би не чак толкова екстремно като теб. — Защо е толкова забавно да бъзикам тази млада жена? — Човек трябва да си знае мярката, Анастейжа. Винаги съм бил против ограниченията, но това вече надхвърля дори широките граници на допустимото. Навик ли ти е?

Може пък да има проблем с алкохола. Тази мисъл ме стряска и се питам дали не трябва да позвъня на мама, за да ми препоръча клиника.

Ана се мръщи, все едно е ядосана, и малкото V се образува между веждите ѝ, а аз едва сдържам желанието си да го целуна. Когато обаче заговаря, ми се струва разкаяна.

— Не — отвръща тя. — Никога досега не се бях напивала. И мисля, че никога няма да повторя. — Вдига поглед към мен с разфокусирани очи и се олюлява леко. Може да припадне, затова, без да се замисля, я поемам на ръце.

Оказва се изненадващо лека. Тази мисъл ме дразни. Нищо чудно, че се е напила.

— Хайде, ще те заведа у дома.

— Трябва да кажа на Кейт — настоява тя, отпуснала глава на рамото ми.

— Брат ми ще ѝ каже.

— Моля?

— Брат ми Елиът говори с госпожица Кавана.

— О, така ли?

— Беше с мен, когато ти се обади.

— В Сиатъл ли?

— Не, в „Хийтман“.

И гоненето на вятъра се оправда.

— Как ме намери?

— Проследих обаждането ти, Анастейжа. — Тръгвам към колата. Искам да я откарам у тях. — Имаш ли яке или чанта?

— Ами… да. Дойдох и с яке, и с чанта. Крисчън, моля те, нека кажа на Кейт. Ще се тревожи за мен.

Спирам и мълча. Кавана никак не се притесняваше, че тя е навън със зажаднелия за ласки фотограф. Родригес. Така се казваше. Що за приятелка е това момиче? Светлината от бара пада върху разтревоженото ѝ лице.