Небесни псета

Отидох при отсрещната стена да разгледам пъстрата картина. Беше японска, на нея бяха изобразени няколко страховити същества, готови да се нахвърлят на три гейши — поне ми се стори, че са гейши. Едно от съществата върху платното беше с човешка маска, но другите чудовища зяпаха бледоликите жени с неприкрита необуздана похотливост. Гейшите бяха изобразени по-скоро като покорни, отколкото като уплашени или ядосани, и аз останах с впечатлението, че са проститутки. След миг забелязах лепнато под картината картонче с името на художника: Утагава Йошиику. Чувах го за пръв път. То оставаше да го зная, къде ти!

— С какво мога да ви бъда полезна?

Секретарката си беше свършила разговора и ме гледаше. Азиатците продължаваха да седят на канапето сковано, без да продумват, сякаш са глътнали бастун. Върнах се при бюрото и се постарах да си възвърна някогашния прословут чар.

— Здравейте! — рекох ухилен. — Аз съм приятел на Мики Марвин.

Секретарката нямаше чувство за хумор. Видях го начаса.

— Майтапя се — поясних. — Наистина.

Ама никакво чувство за хумор. Дотук бяхме с някогашния прословут чар.

— Всъщност съм тук — продължих, ухилен до уши — по повод на един въпрос във връзка с киностудия „Небесно псе“.

— Сбъркали сте вратата — скастри ме хладно жената. — Тук е киностудия „Усмихнатото хлапе“.

— Знам. Но доколкото знам, седалището на „Небесно псе“ също е в този кабинет.

— Не мога да ви помогна с вашите знания.

Тъкмо го каза и зад нея изникна мутрата, изтикала навън плешивеца. Много умно, няма що!

— Проблем — рече борчето.

И това не беше въпрос.

— Тъкмо обяснявах на господина, че, както личи, е сбъркал кабинета.

— Вратата е насам, мойто момче — каза борчето.

Ако не ме лъже паметта, последният път, когато са ми казвали „мойто момче“, беше в една серия на „Макмилан и съпруга“, който снимах през 1972 година. Пак опитах номера с чара.

— Не се безпокойте, все ще я намеря тая врата — рекох на мутрата. — Не съм чак толкова загубен, но мен ако питате, господин Олдъс няма да е особено доволен, че сте ми я показали.

Мъжагата отстъпи крачка назад — явно се бе отказал да ме гони, а секретарката присви очи срещу мен.

— Да не сте приятел на господин Олдъс? — попита борчето.

Всъщност бях видял името на Олдъс в бележника с графика на срещите. Секретарката погледна затворения тефтер, после пак вдигна очи към мен — явно разбра каква е работата. Но не беше сигурна.

— Нямате уговорена среща — натърти тя.

— А вие откъде знаете? Не сте ме питали как се казвам.

— Господин Олдъс не е… — подхвана секретарката, но после се усети. — Та как беше името?

— Името е Силвър — рекох й. — Предайте на господин Олдъс, че съм наминал да уточним новите условия за проекта „Небесно псе“.

— Сигурна съм, че той няма представа за какво говорите — отсъди жената, но не много убедено.