Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
— Другите ли? Да не е участвала в сцени с групов секс?
— Всичко си беше законно. За пазари в чужбина. Покрай тези снимки тя дори си уреди да участва в нормални филми.
— Дрън-дрън!
— Честна дума. За някаква японска киностудия. „Небесно псе“. Снимат и реклами. Онези кретени, японците, си умират за бели жени, понеже техните са плоски като дъски.
Покрай тази реплика ми се отщя да продължавам разговора — известно време мълчахме. От главата ми вече не течеше кръв, затова пък ме болеше непоносимо. Носната кърпа на Джон Дългуча бе наквасена с кръв, но сърце не ми даваше да я метна върху скъпото килимче на пода, та я стисках в ръка. Джон Дългуча явно чакаше да кажа нещо.
— Закарай ме вкъщи — рекох му.
— Зарязваш ли ме?
— А ти какво очакваше, Дългуч? Тя е мъртва. Ченгетата ще ти покажат снимките.
— Разбери кой я е убил — отсече сводникът.
Въздъхнах тежко и поклатих глава.
— Твърдиш, че си я обичал, и сигурно е така. Не ми е работа да определям кой кого е баламосвал. А да ти призная, пет пари не давам. Като начало изобщо не исках да се захващам с този случай, а сега, откакто ченгетата ме взеха на мушка, трябва да съм превъртял, че да се занимавам с теб. А дори и да не бяха ченгетата, разследванията на убийства не са моята стихия. Колкото и да е тъжно, се занимавам само с дребни нещица. Не че се гордея кой знае колко, задето си знам ограничените възможности.
— Ще се справиш — каза той някак подразнено.
— Не искам, Джон. Толкова ли не разбираш? Не го ли проумяваш?
Сводникът се погледна в огледалото за обратно виждане, после извърна очи към мен. Измери ме от темето чак до върховете на охлузените ми обувки. Пресегна се и отвори жабката. Извади бял плик и го пусна върху скута ми.
— Отвори го! — рече ми.
Начаса разбрах, че моментално трябва да сляза от колата и да се прибера по живо, по здраво вкъщи. Знаех като онази приятелка Пандора, че не бива да отварям плика и да поглеждам вътре.
Беше натъпкан със стотачки.
— Десет бона, мой човек — поясни Джон Дългуча. — Да се поопаричиш. Вземи ги. Ако не са достатъчно, ще ми кажеш, щом свършат.
Отворих с палец пачката банкноти. Някои бяха новички и шумоляха, други бяха овехтели и излинели от многото пипане. Изглеждаха не по-малко мръсни от всички пари, но аз печелех толкова за половин година къртовски бач. Погледнах Джон Дългуча, той обаче се бе извърнал предвидливо и зяпаше през страничния прозорец. Никога не взимайте пари от човек, който гледа в другата посока.
— Добре де, от мен да мине — склоних накрая.
Сега вече и аз бях продажник като всички дупедавци и курви по света.
Джон Дългуча пак се обърна към мен и кимна, сетне подкара и се вля в движението. Пресегна се да включи уредбата, но аз хванах ръката му на сантиметър-два от бутоните.
— Бог ми е свидетел, Дългуч! — казах му. — И аз не знам кой от двама ни е по-откачен.
5.
Щом се прибрах, стоях дълго под душа, хапнах надве-натри замразена яхния полуфабрикат и прекарах остатъка от вечерта заедно с „Доджърс“ и шест „Хенри Уайнхарт“. „Хенри“ е най-добрата евтина бира от тази страна на границата и струва само някакъв си четвърт долар повече кутийката от оная мексиканска пикня в Енсенада. Яхнията се състоеше от жилаво потъмняло пилешко и прекалено много моркови, та накрая я хвърлих почти всичката. За десерт ометох пакетче обикновени бисквити. Когато съм заспал на канапето, „Доджърс“ водеха на „Джайънтс“ с шест на три, но после в сутрешния вестник видях, че ония са ги отвели.
На другия ден челото още ме понаболваше. Докато се къпех, от раната потече нещо кафяво, но му сложих малко антисептичен мехлем, който намерих в аптечката, и след малко то спря от само себе си. Като начало на деня можех да обърна още една бира, но от снощи не ми беше останала. Мина ми през ума да гаврътна малко ледена водка — само пръст-два, но след като се погледнах в огледалото, се убедих, че само това ми липсва, пък и едва ли се бях докарал чак до този стадий на пиянството. Събрах малко смелост и след като глътнах две чаши блудкаво безвкусно кафе, бях готов да погледна в лицето новия прелестен ден.
Докато стигна външната врата, стана кажи-речи единайсет и половина.
Слънцето печеше безмилостно, откъм хълмовете духаше гадната Санта Ана — бесовският вятър, който разнасяше боклуци по улицата и жулеше кожата като едра шкурка. Тръгнах към колата, но още преди да съм стигнал средата на улицата, под мишниците ми от потта избиха дръзки Роршахови петна. Четвъртък бе ден за почистване на улицата и малкото ми храбро субару бе единственият автомобил, който се мъдреше при тротоара. Чудо на чудесата! Паякът още не бе дошъл и на мен ми беше спестено унижението да съм принуден да не си платя поредните двайсет и седем долара глоба. Почти очаквах онези кретени от отдел „Убийства“ да ме тикнат в предварителния арест заради цялата шепа призовки, които отлежаваха в жабката, но никоя от тях не бе за нарушение на правилника на движението, а и докато те са преглеждали досието ми, може би не им е хрумнало да се възползват от случая. Или пък онова приятелче Холоуей, дето толкова си падаше по киното, не е намерило сили да отправи обвинение за такова мижаво нарушенийце на човек, снимал се навремето във филм на режисьора Дон Сийгъл. Но човек никога не може да бъде сигурен в град, където ченгетата ще те глобят, без да им мигне окото, и за неправилно пресичане.