Пътят на Патриарха
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-428-4
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Патриарха». Краткое содержание книги:
Мрачният елф Джарлаксъл обаче не иска да се върне в Мензоберанзан, затова се опитва да съгради собствено кралство заедно с Ентрери в земите на Кървав Камък. Крал Гарет отмъщава на Джарлаксъл и Ентрери за това своеволие, като ги изпраща на заточение в родното място на Артемис — Мемнон.
Мемнон е обвит в тайни от детството на Ентрери — наемникът отваря душата си за отдавна погребани емоции — бори се със спомени от травматичното си детство, пробудени от магическата флейта на Идалия.
— Не ти отнемам никаква възможност. Решението какъв път ще поемеш е твое.
— Но няма да дойдеш с мен?
Джарлаксъл не можа да не се подсмихне, докато наддаваше тази далечна размяна на реплики и забеляза Калихай нежно поставя дланта си на ръката на Ентрери, докато говори.
„Ах, манипулациите на човешките жени“, помисли Джарлаксъл.
— Джарлаксъл също ми е приятел от години — отвърна Ентрери. — Имаме работа в Хелиогабалус.
— И Джарлаксъл не е способен сам да се справи с делата ви?
Ентрери се изкиска.
— Искаш от мен да му вярвам?
При тези думи мрачният елф кимна одобрително.
— Мислех си, че сте приятели — отвърна Калихай.
Ентрери просто сви рамене и съсредоточи внимание върху напитката си, която беше поставена на масата пред него.
Джарлаксъл забеляза изражението на Калихай, леко намръщване, появило се в ъгълчетата на устата й. Докато Ентрери се обръщаше отново към нея, това намръщване изчезна за един миг и бе заменено от успокояваща, искрена усмивка.
— Интересно — промърмори мрачният елф под носа си.
— Кое е интересно? — попита го някой и за малко не го накара да изскочи от ботушите си. Пред него се намираше група млади мъже, момчета по-скоро, и го оглеждаше от главата до петите.
Всички тези погледи припомниха на Джарлаксъл, че не е в свои води, че се намира насред подозрителна тълпа от по-нисши създания. Той беше необикновен и макар това да бе позиция, която бе заемал дълго време сред мрачните елфи и сред расите на Повърхността, беше едновременно благословия и проклятие, възможност и окова.
— Добра вечер и на вас — обърна се към тях и докосна периферията на екстравагантната си шапка.
— Разправят, че си убил дракон — обади се същото момче, което беше проговорило преди малко.
— Много — отвърна Джарлаксъл с намигване.
— Разкажи ни! — възкликна друг от групата.
— Ах, толкова много истории… — започна мрачният елф и се отправи към близката маса, подканяйки момчетата пред себе си.
Докато се придвижваше, хвърли поглед назад към Ентрери и Калихай, за да види приятеля си наведен над халбата, която стискаше с две ръце. До него Калихай държеше ръцете му и се взираше в него и колкото и да се опитваше, Джарлаксъл не можеше да разчете изражението й.
Арраян се забавляваше докрай. Най-сетне цялата вина се бе изпарила. Дори победата над „живия“ замък не бе позволила на младата жена да се отпусне напълно, защото няколко души бяха загинали в битката с творението — творение, резултат от собствените й необмислени действия.
Всичко това вече бе зад гърба й, поне за една вечер.
Музиката, напитките, аплодисментите… нима бе възможно всичко да си е струвало?
— Олгерхан бе изпълзял от пода и похъркваше доволно до нея. Милият Олгерхан. Бе най-верният й приятел, когато влязоха в замъка и се бе превърнал в неин любовник, след като излязоха. Скоро щяха да са женени и очакваше с нетърпение този ден. Познавала бе грубия полуорк през целия си живот, но едва след кризата с творението на Зенги, когато бе видяла Олгерхан да жертва толкова много заради нея, бе осъзнала истината за чувствата му към нея и за своите към него.
Протегна се и разроши косата му, но той беше твърде пиян, за да реагира. Никога преди не бе виждала Олгерхан пиян, защото никой от двама им не пиеше често силен алкохол. Самата Арраян бе започнала да пие по-внимателно още преди часове. Не беше кой знае какъв пияч и не бе отнело много време, за да й се завърти главата. Едва сега съзнанието й започваше горе-долу да се прояснява.
Наистина бе доволна от този факт, когато забеляза красивия, героичен бард да идва към нея с широка усмивка на уста. Зад него мерна чичо си Уингхам, но притеснението, ясно изписано по лицето му, остана незабелязано за подпийналата жена.
— Милейди Арраян — каза Риордан Парнел, щом се приближи до нея и се поклони дълбоко. — Чувствам, че топлотата на нощта почти ме победи. Ще ми се да си направя кратка разходка в прохладния въздух навън и за мен ще е чест да ме придружите.
По лицето на Арраян пробяга притеснение и тя едва ли осъзна движението, когато погледна към Олгерхан.
— Ах, милейди, уверявам ви, че намеренията ми са напълно почтени — отвърна Риордан. — Любовта ви към Олгерхан е добре известна и напълно подходяща, предвид положението, което напълно заслужено сте си извоювали. Ще бъдете най-честваната двойка в Палишчук, а може би и в цяла Вааса.