Пътят на Патриарха
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-428-4
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Патриарха». Краткое содержание книги:
Мрачният елф Джарлаксъл обаче не иска да се върне в Мензоберанзан, затова се опитва да съгради собствено кралство заедно с Ентрери в земите на Кървав Камък. Крал Гарет отмъщава на Джарлаксъл и Ентрери за това своеволие, като ги изпраща на заточение в родното място на Артемис — Мемнон.
Мемнон е обвит в тайни от детството на Ентрери — наемникът отваря душата си за отдавна погребани емоции — бори се със спомени от травматичното си детство, пробудени от магическата флейта на Идалия.
„Някои хора биха чествали всичко, замисли се Ентрери. Дори посредствеността.“
По улиците на Калимпорт човек, който се бе представил толкова некадърно като Енг, щеше да получи един-единствен шанс да се поправи, а и това не бе сигурно.
Следващата повикана бе Калихай и Ентрери загледа награждаването по-внимателно и без да е толкова суров в оценката си. Полуелфката бе отказала да отиде в замъка, макар да се бе съгласила да остане с ранения Дейвис Енг. Беше развалила договорката си с командир Елъри, клетвата си за вярност към мисията и въпреки това биваше наградена.
Ентрери просто се подсмихна на тази ситуация и пропъди негативните мисли, позволявайки на личните чувства към полуелфката да надделеят над всепоглъщащия му цинизъм, поне за момента.
Въпреки това беше изненадан колко е либерален — кралят в посвещаванията в рицарство — защото Ентрери разбираше, че всичко е показност. Церемонията не беше за Дейвис Енг или за Калихай. Не беше и за по-жадния Атрогейт, който пристъпи напред, за да получи наградата си. Не беше дори заради Джарлаксъл и Ентрери. Беше заради хората, които ги наблюдаваха… обикновения народец на Кървав камък. Създаваше герои, за да повдигне духа на селяните, да ги кара да се ранят и възхваляват водачите си, така че да не забелязват собствените си проблеми. Половината от тях си бяха гладни през повечето вечери, докато тези, които обичаха толкова много, кралят паладин и дворът му, никога нямаше да изпитат подобни трудности.
— Накрая цинизмът победи и когато Ентрери бе привикан напред — за втори път, защото бе твърде погълнат от мислите си, че да чуе първия призив — пристъпи бързо и дори не се опита да прикрие намръщването си.
Чу смеха на Джарлаксъл зад себе си, когато застана пред крал Гарет, и осъзна, че приятелят му се наслаждава на представлението. Успя да се обърне назад към — мрачния елф за миг, колкото да го изгледа гневно. Това, естествено, накара Джарлаксъл да се разсмее още по-силно.
— Артемис Ентрери — каза Гарет и го накара да се обърне към него. — Ти си нов по тези земи, но вече си доказал, че си достоен. С делата си при Ваасанската порта и на север срещу творението на Зенги ти се изяви. За победата ти над драколича, Артемис Ентрери, те провъзгласявам за рицар-чирак от Ордена.
Мъж, облечен в мръсна роба, пристъпи до дебелия плешив отец. Свещеникът, отец Дугалд, произнесе бърза благословия над меча и го подаде на Гарет.
През това време дрипавият мъж гледаше не към краля, а към Ентрери. И макар ласкателните думи на Гарет да звучаха напълно искрено, Ентрери усещаше съвсем ясно, че този мъж — очевидно скъп приятел на краля — не го вижда в същата хвалебствена светлина.
Артемис Ентрери бе оцелял по безмилостните улици на Калимпорт благодарение на бойните си умения, но което бе дори по-важно, оцелял бе благодарение на способността си с един поглед да преценява приятелите и враговете си.
Този мъж, малко по-възрастен от него самия и определено не от простолюдието, въпреки дрипите си, не беше приятел.
Гарет взе меча и го вдигна с две ръце.
— Моля, коленичи — каза кралица Кристин на Ентрери, който все още преценяваше мъжа в дрипите.
Ентрери бавно извърна глава, за да погледне кралицата, кимна леко и падна на колене. Гарет постави меча на лявото му рамо и го провъзгласи за рицар-чирак от Ордена. Свещеникът започна да рецитира всички привилегии и почести, които носеше тази титла, но Ентрери не го слушаше. Мислеше си за мъжа, облечен в дрипите и за погледа, който си бяха разменили.
Мислеше си как заради Джарлаксъл се озовават на места, където нямат работа.
Далеч на север от село Кървав камък празненствата Палишчук, предвождани от Риордан Парнел, продължаваха до късно през нощта. Щом обстановката започнеше да се успокоява, бардът подхващаше възторжена песен за Палишчук и многото му герои.
И чашите се вдигаха в тост.
Тази вечер повечето от жителите на града се бяха брали в общата зала на „Уморения пътник“, за да почетат за пореден път Арраян и Олгерхан, храбрите им вграждани, които бяха поели към замъка. Неколцина жителите бяха загинали, а още повече бяха ранени в битката с гаргойлите от замъка, долетели в нощта, за да нападнат града. Всички полуорки осъзнаваха, че ако Арраян, Олгерхан и другарите им не бяха победили драколича и злите му създания, техният любим град най-вероятно щеше да бъде изоставен, а бежанците да се отправят към Ваасанската порта.