Невъзможен копнеж
- Автор: Цветков Владислав
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Самиздат
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Невъзможен копнеж». Краткое содержание книги:
Светът на младия мъж се преобръща с краката на горе, когато Едуард — бивш астронавт — му разказва абсурдната история за отвличания от извънземни, тайни организации и… невъзможния копнеж на нов вид да продължи съществуването си с помощта на хората.
— Исках да се случи нещо различно в живота ми, но не очаквах да е толкова драстично.
— Аз също — отвърна Крис, и се засмя тихо.
— Как вървят нещата със Сиел? Вие… Такова…
— Все още не сме го правили, ако това искаш да ме питаш.
— Да… Малко е особено и при нас, но мисля, че ще се наредят нещата.
— И при мен не тръгна гладко, но вече ми се иска да ѝ скъсам дрехите — призна Крис.
— Перверзник!
— Стига, стига… Все едно не видях как гледаш Луна. И на теб ти се иска да ослабиш жилото.
— Не можеше ли по-романтично да го кажеш…
— Късметлии сме с такива вийнс.
— Но изглежда, че и те с нас…
— Да, до онзи ден не бях никой, а днес съм с една от най-красивите и умни жени. Отгоре на всичко е капитан на космически кораб.
— Сиел е капитан на „Ерени 3-ОС“?
— А ти каква мислиш, че е Луна?
— Луна е капитан на този кораб? Ето защо е облечена различно…
— Не ти ли е направило впечатление, че се обръщат към нея с Велх?
— Елей я нарече така, но не я попитах, какво означава. Имах подозрения, че е важна, но не и чак толкова.
— Вече знаеш…
Малка точка, върху ръката на Крис, замига с бяла светлина. Той я натисна и се появи холограма с изображението на Сиел.
— Крис, време е да се връщаш.
— Добре. Идвам.
Крис взе спящата Нана на ръце.
— Ален, трябва да тръгвам. Беше ми приятно да се запознаем.
— И на мен. Нека се видим отново.
— Несъмнено. Ще те потърся, когато отидем на Земята.
Замисли се за миг и добави:
— Забравих да ти кажа нещо. Има и друг лилав.
— Друг лилав?
— Да. Името му е Бран, но ми се похвали с прякора Килър. Придружих Сиел до „Ерени 2-ОС“ и го срещнах там.
— Страшен прякор си е създал… Какво ли е направил, за да се сдобие с него?
— Знам ли… Може би е убил човек? Но отговаря перфектно на самоличността му, пък и налита на чужди жени. Внимавай с него. Не е човек, с когото може да си спокоен.
Останах, размишлявайки над думите му, ала след около минута и на моята дясна ръка замига бялата точка. Натиснах я и се появи лицето на Луна. И двамата се гледахме, без да продумаме.
— Здравей… — подех колебливо.
— Чакам те в първа контролна зала!
И ми „затвори“. Чувството беше неприятно, но поносимо. Въздъхнах и тръгнах към мястото на срещата. Пристигайки, видях Луна заедно с друг познат вийнс. Това бе онази сива жена, която я беше придружила до заведението. Застанах зад тях, а те продължиха да работят върху огромния холограмен монитор. Мина известно време, но изглежда не ме бяха забелязали. Изкашлях се небрежно, за да привлека вниманието им.
— Ален. Знаем, че си тук — проговори Луна. — Кажи нещо тогава, по дяволите!
— Не бях сигурен…
Тя спря да жестикулира и се обърна към мен. В същия момент и другата вийнс, последва примера ѝ.
— Здравей, Ален. Не успях да се представя преди. Аз съм Калиста. Ес Велх на „Ерени 1-ОС“.
— Здравей… Разбрах, че Велх е „капитан“, а Ес Велх нещо като заместник-капитан ли е?
Спогледаха се.
— Сходно — отговори тя.
— Луна, може ли за момент насаме? — отдръпнахме се леко встрани.
— Мога ли да те попитам нещо лично? Не е нужно да ми отговаряш, ако не искаш.
— Какво има?
— На колко години си?
Трябваше да я попитам, иначе любопитството щеше да ме убие.
— 90 човешки години — отговори, без да се замисля.
— И изглеждаш толкова млада?
— Ние живеем приблизително до 200 години. — Късметлии! — Не стареем като хората. Запазваме облика си, който придобиваме на 100-тната година.
— Ще запазиш същия си вид дори след още 100 години? Да не сте вампири?
— Вампири? — попита учудено.
— Същества с остри зъби, които пият човешка кръв… Легенда…
— Това е човешки мит — прекъсна ме тя. — Това ли искаше да ме попиташ?
— Има и още нещо…
— Слушам те!
— Вече ме наричаш по име. Не ми викаш „човек“ — усмихнах ѝ се. — Това означава ли, че ме приемаш като завършен велс?
— Не бъди наивен, човеко. — Ето пак!
— За какво ми бе да те подсещам… — намръщих се разочаровано.
Луна се върна при Калиста, а докато я гледах в гръб обърнах внимание на изписания надпис върху дясното рамо на Калиста: „Ерени“. Луна, обаче, притежаваше два текста.
— Надежда за Ерени — прошепнах.
Мисля, че разбирах значението му. За тях поколението беше най-ценно и скъпо. Навярно съществуваха единствено за децата си.
— Велх Луна, „Ерени 2-ОС“ се прикачиха към нас — съобщи Калиста.
— Общо снишаване към Земята — нареди моята Велх.
На големия холограмен монитор се появи образът на град. Този град ми беше познат, защото бях роден и израсъл в него. Можех да видя хилядите хора, събрани по улиците, които изглежда знаеха какво чакат.