Невъзможен копнеж
- Автор: Цветков Владислав
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Самиздат
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Невъзможен копнеж». Краткое содержание книги:
Светът на младия мъж се преобръща с краката на горе, когато Едуард — бивш астронавт — му разказва абсурдната история за отвличания от извънземни, тайни организации и… невъзможния копнеж на нов вид да продължи съществуването си с помощта на хората.
Останах на прага, заедно с Нана, а Крис изчезна пред очите ни. Беше като дете, което трябваше постоянно да следиш.
— О, малкия!
— Едуард! Какво правиш тук?
— Как какво? Тренирам! Къде се загуби? Не съм те виждал от партито. — Да, за теб беше парти…
— Л-лутах се… из… кораба…
— Това е Марк — прекъсна ме той, дърпайки някакъв мъж към себе си. — Марк, това е Ален. Ален — надеждата! — Какво има предвид с това?
— Здравей — поздравих учтиво.
Изглеждаше на около тридесетина с белег на лявата вежда.
— Приятно ми е, Ален. За пръв път виждам лилав.
— Разказали са му историята за лилавите — допълни Едуард.
— Изглежда все още го крият от повечето — огледах се наоколо.
— Марк е адвокат. Трудно се крие нещо от адвокати.
— Едуард, все още съм стажант. Но успях да изтръгна истината. Малко ти завиждам, Ален.
— Не мисля, че трябва някой да ми завижда… — А трябва с такава вийнс, като моята!
— Прав си, малкия. Аз не бих искал да съм на твое място. Изглежда ми трудна позиция.
— Момчета, това е Нана. Сестра е на Велх Сиел от „Ерени 3-ОС“.
— Здравей, дребосък! — поздрави я Едуард.
— Здравей, Нана! — кимна и Марк.
Момичето не ги поздрави, пренебрежително гледайки настрани.
— Май някой го е срам, а? — извика Едуард. — Или елита разговоря само с елит?
— Едуард! — прекъснах го. — Стига си говорил глупости.
— Защо да са глупости? Влачиш се с друг лилав, и развеждаш сестрата на Велх… — Какво означава въобще това?
— Едуард, май все пак му завиждаш — намеси се Марк. — Прекаляваш вече.
— Добре… Добре…
Изглежда адвоката беше печен, за разлика от Едуард.
— Ален!… Ален!
Последвах гласа на Крис, инстинктивно, хващайки за ръка Нана. Не исках да я оставям в компанията на бившата акушерка.
— Чао, чао… — изрече хапливо той, а Марк го удари по гърдите.
Въпреки че Крис бе лилав, не беше лесно да го открия.
— Ален! — Къде си, по дяволите?! — Ален!
— Крис?
— Ален, Нана… Тук!
Погледнах нагоре и го видях. Беше десетина метра над нас и ни махаше с ръка подобно на идиот. Все едно летеше, стъпил на невидимия под.
— Крис, как си се озовал…
— Активирай умението!
Първоначално се зачудих какво имаше предвид, но бързо се досетих. Последвах съвета му и се концентрирах над звука на материята. Така разбрах и за невидимите стълби, които щяха да ме отведат до второто ниво.
— Какво правиш тук? — попитах.
— Това е най-страхотната бягаща пътека, която си виждал някога!
— Бягаща пътека?
Крис изкара холограмно изображение. Пред нас се освети 40–50 метрова обляна в синьо пътека, която започна да се движи назад.
— Ален, пусни си показателите.
— Какви показатели?
Приближавайки се до мен Крис натисна нещо на ръката ми, и забелязах нова холограма, показваща пълна кръвна картина. Видях нивото на левкоцитите, еритроцити, тромбоцитите, дори температурата на тялото си.
— Трябва да си следиш показателите, когато тичаш. Малко е опасно, ако попрекалиш.
— Не знаех, че имам такова нещо в костюма…
— Е, вече знаеш — качи се върху осветената пътека, пускайки своите показатели.
— Нали знаеш, че вече сме по-силни отпреди?
— Да… Разбрах го в последствие…
— И сме доста по-бързи!
Изстреля се по пътеката, сякаш беше героят от филма „Светкавицата“. Навярно не можеше да придобие същата скорост, но беше бърз.
— Ален, гледай, как само тичам! Пусни следващата пътека и скачай и ти!
Изглеждаше невероятно, но ме беше страх да пробвам.
— Ще те погледам… засега!
— Пропускаш много! Вече се движа със 100 км/ч! Рекордът ми е 140!
— Като гепард си, Крис!
— По-бърз съм от гепа…
Не успя да довърши изречението си, свличайки се по корем върху пътеката, полетя назад. Удари се в мен и двамата изхвръкнахме от горния невидим етаж, падайки метри назад из тълпата долу.
— Ален, добре ли си?
— Добре съм… А ти?
Бяхме сме оплели един в друг.
— Нищо ми няма. Но да знаеш, че доста бързо се изморяваш, ако тичаш така!
— Ама, че си глупак!
— Така е! — засмя се високо.
И мен ме напуши на смях. Усещах, че с Крис можем да станем добри приятели.
— Крис! — провикна се Нана, тичайки към нас.
— Добре съм! — изправихме се, изтупвайки невидими прашинки по ръкавите си.
Нана прегърна Крис, което със сигурност ме учуди. Не вярвах, че някога ще бъда свидетел на проява на привързаност от страна на вийнс. И докато бях във възторг малката го удари в корема. Той се присви на две и се хвана за нараненото място.
— Примитивен човек. — Мамка му… Втора Луна!