Невъзможен копнеж
- Автор: Цветков Владислав
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Самиздат
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Невъзможен копнеж». Краткое содержание книги:
Светът на младия мъж се преобръща с краката на горе, когато Едуард — бивш астронавт — му разказва абсурдната история за отвличания от извънземни, тайни организации и… невъзможния копнеж на нов вид да продължи съществуването си с помощта на хората.
— Ален, тук вида ни ще започне наново!
Наистина виждах в очите ѝ дългоочакваната надежда, но бях разтревожен. Познавах мисленето на хората. Усещах, че нещо лошо може да се случи. Не вярвах току-така да приемат по-висш разум. Но се надявах да го разберат, както го направих аз.
— Дано си права — хванах я за ръка.
Тя ме погледна учудено, след което направи нещо, което не бих могъл и да си представя, че някога ще направи — усмихна ми се, а аз за пръв път почувствах ръката ѝ топла.
IV Приемането
Гледахме към големия холограмен монитор хванати ръка за ръка. Тя задържа за още известно време бодрото настроение. Сърцето ми туптеше лудо, но не заради предстоящото събитие. Мислите ми бяха свързани единствено с Луна. Всяко изречение в главата ми завършваше с името ѝ. Исках да съм до нея и да я защитя.
Триъгълни кораби от бял кристал се отправяха към града. Гледката от земята навярно би била възхитителна.
— Ние няма ли да слизаме?
Тя отдръпна ръката си. Загуби онази едва доловима усмивка и върна арогантната си маска.
— Не е нужно. Ние Велх имаме работа само с лидерите. Хората не трябва да знаят много за нас.
— Целта не беше ли да се представите подобаващо? Да видят останалите същността ви и да ви приемат?
— Изпратихме всички останали двойки с кораби на Земята. Те ще се погрижат човечеството да разбере същността ни.
Не бях сигурен, че това ще е достатъчно.
— Искаш да кажеш, че само ние няма да се покажем?
— Просто ще страним от хората. Няма да се крием, но няма и да изпъкваме — отговори тя. — Останалите Велх също ще следват този пример.
— Какво ще правим?
— След ден Велх имаме среща с лидерите на всички страни. Ще обсъдим нашето заселване на планетата.
— Аз трябва ли да дойда?
— Не е нужно. Можеш да останеш на кораба.
— Не мога ли да сляза? Бих искал поне да видя родителите си.
— По-добре ще е ако загърбиш стария си живот. Вече не си човек.
— Какви ги говориш? Как мога да загърбя родителите си?
Луна ме гледаше право в очите, ала нямах представа какво мисли.
— Вече трябва да внимаваш с хората.
— Знам какво имаш предвид, но не мога да им обърна гръб. Все още помня.
— Въпреки че вече не си един от тях?
— Но аз се чувствам един от тях! — извиках. — Знам, че искаш да забравя човешкото, но не мога. Трябва да ме разбереш, както аз разбрах теб.
Погледът ми бе сериозен и решителен, за да ѝ подскажа, че този път няма да стане на нейното. Дълбоко в себе си знаех, че ще се стигне дотук. Знаех, че ще ме накара да избирам между двете — да бъда велс или човек. Но реших да избера и двете.
— Както желаеш. Но трябва да внимаваш, когато слезеш на Земята. — Победа!
Успях да спечеля този рунд. Навярно трябваше да бъда по-настоятелен и груб от самото начало. Все пак те искаха мъже до себе си — мъжкари. Луна направи крачка към мен и ме хвана за китката. Стисна я толкова силно, че започнах да примигвам от болка.
— Отново ще повторя: Внимавай! — и ме пусна. Не спираше да ме изумява характера ѝ.
— За жена си много груба!
Изглежда ще трябва да си върна думите. Въобще не съм успял да ѝ вляза под кожата. Все още контролът бе неин. Показа ми го по най-красноречивия начин — чрез сила. Въпреки това, болката, която тя ми причини ме зарадва. Вероятно Крис се бе почувствал по същия начин, когато Нана го удари в корема. Дали не е част от културата им да нараняват този, за когото са загрижени?
— Луна, трябва да сляза и да видя родителите си!
— Ще съобщя да те заведат до дома ти…
— Ела с мен! — прекъснах я. — Искам да те запозная с нашите!
— Трябва да проследя как хората реагират на присъствието ни.
— Не звучи като неотложна работа. Калиста може да ти докладва в детайли? — погледнах многозначително обекта на разговора.
— Велх Луна… — изразът на лицето ѝ показваше на Луна, че може да се справи.
— След четири часа трябва да си почина, за да съм подготвена за утрешната среща.
— Достатъчно е! Ще се видим с родителите ми и след четири часа ще се върнем на кораба.
— Добре тогава. Калиста, да приготвят пилотен кораб на позиция 211.
— Разбрано, Велх Луна! — ухилен, намигнах многозначително на Калиста, макар тя едва ли да разбра жеста ми.
Влязохме в един от триъгълните кораби и се отделихме от огромния пъзел, в който беше „нареден“. Изненадах се, че акрофобията ми не се прояви. Нещо повече — наслаждавах се на прелестната гледка.
Двойки от вийнс и велс крачеха, придружавани от военни, а хората бяха във възторг. Все пак усетих и отрицателната енергия, която се смесваше с всички радостните викове. Не след дълго малкия ни кораб се изстреля рязко напред и за миг се озовахме над дома ми.