Невъзможен копнеж
- Автор: Цветков Владислав
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Самиздат
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Невъзможен копнеж». Краткое содержание книги:
Светът на младия мъж се преобръща с краката на горе, когато Едуард — бивш астронавт — му разказва абсурдната история за отвличания от извънземни, тайни организации и… невъзможния копнеж на нов вид да продължи съществуването си с помощта на хората.
— Няма ли нещо по-развито от животно?
— Казах ти, че няма други. Ние сме единствените останали в тази безкрайност.
Отправи се към вратата и излезе. Звук издаваше всеки предмет наоколо. Наведох се към леглото и го загледах. Чувах го. Опитах се да избирам върху кой шум да се фокусирам. Ударих леглото няколко пъти и звука от него се усили. Мисля, че започвах да схващам как работи това умение. Изправих се и ритнах носещия се дюшек. Звукът отново се усили и аз се опитах да го изключа. Беше като мисъл, която трябваше да преместя настрани. Подейства. Един шум по-малко. Заслушах се. Пренебрегнах мисълта за обкръжаващата ме среда и всичко спря, а връщайки я шумът отново отекна.
— Успях!
За нула време усвоих умението. Изумих се от себе си. Исках бързо да се похваля на Луна, да ѝ покажа, колкото се може по-бързо напредъка си, та тя да се впечатли от мен, въпреки че не ѝ беше лесно да изразява подобни чувства.
Докато се разхождах из коридорите и се качвах по асансьорите, които вече с лекота управлявах, се досетих, че не знам къде да я търся. Стигнах до една голяма зала, като тази, която видях за пръв път при пристигането си. Разхождах се покрай работещите вийнс и се оглеждах за Луна. Звукът на живите същества не ми помагаше, защото всички те издаваха познатия чуплив шум, с напевен елемент. Така нямаше да стане. Отправих се към една от сивите работещи жени, която стоеше пред холограмно изображение, напомняйки диригент без палка.
— Извинявай… Търся Луна!
Тя видимо се стресна и холограмното изображение изчезна.
— Изплаших ли те? Не исках… Просто търся Луна.
Гледаше ме, без да продумва, без капка арогантност. Изражението ѝ бе… по-нормално.
— Моя грешка. Трябваше да се представя първо. Аз съм Ален. Ти как се казваш?
— Името ми е Елей. — Като смолата…
— Имаш интересно име. Елей, къде мога да намеря Луна?
— Велх Луна се намира в първа контролна зала. — Това прозвуча нацистко.
— Как да стигна дотам? Още не съм добре запознат с кораба.
— Намираме се в трета контролна зала. Първа контролна зала се намира най-отпред на кораба. Оттам дойдохте за първи път. — Знае за мен?
— Имам бегъл спомен оттогава. Не мисля, че ще успея да се справя. Ще ме придружиш ли?
Извънземната трескаво се огледа наоколо… дали не се страхуваше от някой надзорник?
— На моя отговорност. Наистина се нуждая от помощта ти. — Няколко обиди в повече от Луна няма да са проблем.
— Последвайте ме!
Изглеждаше сладка и привлекателна. Имаше меки и изразителни черти. Вероятно беше по-млада от Луна, но не можеше да се сравнява с нейната зряла красота.
— Елей, с какво се занимаваш?
Не ми отговори.
— Има ли причина да премълчаваш?
— Не. След малко ще сме в първа контролна зала. — Говори тогава!
— И все пак не ми отговори на въпроса. Няма да те притеснявам, ако не желаеш.
— Отговарям за изчистването на грешки в системата.
— Не вярвах, че е възможно вие да имате грешки.
— Има грешки, които се налага да оправяме. Допреди малко изчиствах такива в камуфлажа.
— Имаш предвид сливането на кораба с небето?
— Да. Системата понася много удари, докато сме в камуфлажен режим.
— Само ти ли отговаряш за това?
— В отдела по отстраняване на грешки сме 53.
— Значи и вашите технологии не са толкова съвършени…
— Никоя грешка не е фатална, а просто формална. Не допускаме съществуването и на най-малката опасност.
— Перфекционисти? Явно е наследствена черта. Харесва ми.
Елей се обърна към мен, и долових бегла усмивка. Може би прие казаното като комплимент. Изглежда ѝ хареса. Мисля, че се отпускаше.
— Пристигнахме — каза тя.
Нямаше никаква разлика между трета и първа контролна зала. Вероятно щеше да е така и с втора. Дори броят на жените работещи в помещенията беше приблизително един и същ. Направих няколко крачки напред, но не мярнах Луна.
— Благодаря ти, че ме… — Елей неусетно се беше изпарила. Трябваше да се оправям сам.
Нагоре и надолу: летящи вийнс, които стъпваха по невидимия под, ме накараха да се почувствам не на място.
— Ален! — Луна ефирно се носеше към мен.
— Какво правиш тук? Нали ти казах да не напускаш стаята, докато не овладееш новото си умение?
— Имам изненада за теб.
— Изненада? Каква изненада?
— Вече мога да го контролирам звука на материята! Мога да го спирам и пускам, когато искам. Научих се веднага, след като излезе.
— Разбирам. — Само това ли ще кажеш?
— Не си ли изумена колко бързо се справих с тази задача?