Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Мамка му! Ама аз го зяпам!
— Хммм… да — усмихвам се ведро.
— Лууузи!
Извръщам рязко глава и виждам до страничното стъкло на кабината Магда. Неодобрението й буквално крещи. И без да си давам сметка какво правя, аз свеждам очи към краката на шофьора. Обут е с маратонки „Найки“.
„Че какво от това?! — казвам си възмутено. — Да не би да си търся съпруг!“ И после погледът ми се плъзва към китката му и забелязвам, че няма часовник. Обаче има халка.
И надеждите ми се изпаряват.
— И не забравяй да ми се обадиш! — нарежда шефката ми. — Искам да се уверя, че всичко е доставено на място!
— Разбира се — отговарям послушно и шофьорът завърта ключа.
— И не забравяй…
За мое щастие гласът й е погълнат от мощния рев на двигателя на камиона.
Камионът потегля и аз й помахвам за довиждане. Виждам как фигурката й се смалява все повече и повече в страничното огледало и за първи път през този ден си позволявам да изпитам вълнение. Направо не мога да повярвам! Аз, Луси Хемингуей, отговорна за едни от най-прекрасните произведения на изкуството! Официален представител на галерията! Отговорността действително е много голяма, но пък е и невероятен шанс за издигане в кариерата.
Освен това ще имам възможността да зърна отвътре един истински тузарски апартамент в Ню Йорк! В сграда с портиер и всичко останало.
Усмихвам се вътрешно, свалям стъклото на прозореца до мен и отправям влюбен поглед към Манхатън. Заедно с картини на стойност десетки хиляди долари, аз започвам своето пътешествие към сърцето на града.
Задръстванията стават все по-големи. И вече изгубвам бройката на спиранията и тръгванията ни, придружени от сочните ругатни и скачането върху клаксона, с които моят шофьор поздравява събратята си зад воланите. Но пък се оказва страхотен екскурзовод, пълен с невероятно смешни истории за всеки от районите, през който преминаваме.
— Сохо е Сохо, защото е на юг от Хюстън. Съседът му е Трибека, което пък означава „Триъгълник под канала“. Едно време тук имаше само изоставени складове, докато Робърт де Ниро не основа филмовия фестивал „Трибека“. А Гринич Вилидж го наричат просто „Вилидж“. И открай време си е рай за бохемата на града. Виждаш ли онова кафене на ъгъла? Там някога са висели редовно Джак Керуак и Боб Дилън!
Времето е горещо и влажно и аз се взирам през прозорчето и не мога да откъсна очи от Манхатън.
— А това тук е Юниън Скуеър. Едно време беше адски отвратително място, сборище на наркодилъри. За щастие го изчистиха. Ей там пък е роден Рузвелт. Удивително, нали? А това е Челси, който е прочут като мястото, където Сид Гадния уби Нанси Гъбата.
Колкото по-навътре в Манхатън навлизаме, толкова по-бързо старите тухлени складове със стени, покрити с пожарни изходи като бръшлян, отстъпват пред елегантни постройки от кафяв камък с широки стълбища и полирани медни брави. В пролуките между сградите нахлуват снопове слънчева светлина, а фасадите се трансформират от дупки за един долар, пазарища и стари книжарнички в блестящи дизайнерски магазини и скъпи ресторанти.
Заедно с обстановката се променят и хората. От неугледните типове в изтъркани дънки и избелели тениски, излизащи от музикалните магазини втора употреба на Канал Стрийт, през мамичките с руси опашки и бебешки колички, изпълнили масичките в Горен Уест Сайд, до ордите маниаци на бягането и на ролерите, които сноват из Сентрал Парк.
— И ето ни накрая до заветната цел!
И подобно на фанфари спирачките на камиона изскърцват силно и той спира с въздишка и силно разтърсване. Намираме се пред огромна сграда, извисяваща се от другата страна на парка.
— Така ли? — питам неуверено и проточвам врат, за да я видя колко е висока.
— Аха! — кимва Майки и се ухилва. После оглежда сградата и подсвирва. — Ама че тузарска работа!
Поглеждам към зелената тента над входа, към червения килим, който стига чак до тротоара, и към лъскавата врата от стъкло и метал, през която точно в този момент изскача униформен портиер и се втурва към нас.
Брееей! Това е все едно да пристигаш в хотел „Савой“ или нещо подобно.
— Сигурен ли си, че това не е хотел? — подвиквам на Майки, който вече е изскочил от камиона и отваря задната врата.