Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
Той беше облечен с елегантен плътен шлифер върху пилотската си униформа. Полетът от Загрос не беше спокоен, никой не отговаряше на честите му радиосигнали, макар че ефирът гъмжеше от разговори на фарси, който той не разбираше.
Придържаше се към разрешената височина и направи стандартния подход за кацане на международното летище в Техеран. Пак никой не отговори на повикванията му. Ръкавът на ветропоказателя беше издут, което показваше силен напречен вятър. На площадката близо до терминала имаше четири големи пътнически самолета, имаше и много други реактивни машини, една беше изгоряла развалина. Видя, че в някои от тях се качват пътници, товареха и багаж. Беше пълно с мъже, жени и деца. Всички се блъскаха. Стълбите от носа до опашката на самолета бяха опасно претоварени, наоколо бяха пръснати изтървани куфари и друг багаж. Не се виждаше никаква полиция, нито регулировчици на движението — нито пък от другата страна на сградата на терминала, където всички подходни пътища бяха задръстени със спрели коли, наблъскали се една в друга във вериги. Паркингът беше запълнен докрай, но прииждаха още коли, които се опитваха да се намърдат в него, тротоарите бяха препълнени със съкрушени хора.
Жан-Люк благодари на Бога, че лети, а не ходи пеша, и се приземи на съседното летище „Галег Морги“ без затруднения, откара 206 в хангара на С-Г и моментално, с помощта на една десетдоларова банкнота, си уреди да го закарат с кола в града. Първо спря в кантората на „Шлумбергер“ и си запази дата за излитане на разсъмване обратно за Загрос. След това — в апартамента й. Саяда си беше вкъщи. Както винаги първото им любене след толкова дълга раздяла беше внезапно, нетърпеливо, грубо, егоистично и експлозивно.
Беше се запознал с нея на един коледен купон в Техеран преди една година, два месеца и три дни. Спомняше си вечерта съвсем ясно. Помещението беше препълнено и в момента; в който той влезе и я видя, за него там нямаше никого другиго. Тя беше сама, отпиваше от питието си, роклята и беше бяла и полупрозрачна.
— Vous paries francais, madame?13 — попита я той, зашеметен от красотата й.
— Съжалявам, мосю, само няколко думи. Бих предпочела английски.
— Ами тогава на английски: страшно се радвам да се запозная с вас, но съм изправен пред една дилема.
— О! Каква?
— Бих желал да се любя с вас веднага.
— Моля?
— Вие сте въплъщението на една моя мечта… „Би звучало много по-хубаво на френски, ама карай да върви“ — помисли си той.
— Цял живот ви търся и наистина трябва да се любя с вас, вие сте толкова привлекателна.
— Но… моят… съпруг е ей там. Аз съм омъжена.
— Госпожо, това е обстоятелство, но не и препятствие.
Тя се засмя и той разбра, че е негова. Имаше само още едно нещо, за да бъде всичко идеално.
— Умеете ли да готвите?
— Да — отговори тя с такава увереност, че той разбра, че ще е превъзходна, а в леглото ще е божествена, а той щеше да я научи на това, което й липсва.
„Колко е щастлива, че се е запознала с мен“ — помисли си той радостно и отново потропа на вратата.
Не усети как прелетяха месеците с нея. Съпругът й рядко идваше в Техеран. Той беше ливански банкер в Бейрут, но от френско потекло. „Поради което е цивилизован — беше казал Жан-Люк с абсолютна увереност, — затова би одобрил нашата връзка, скъпа, в случай че я открие. Той е твърде стар за теб. Разбира се, че ще я одобри.“
— Не съм толкова сигурна, скъпи. Той е само на петдесет, а ти си…
— … божествен — помогна й да се доизкаже той. — Като теб. — Това беше истина за него. Никога преди не беше попадал на жена с такава кожа, копринена коса, дълги крайници и пулсираща страст — истински небесен дар.
— Боже мой — възкликна той една нощ, задържайки се на върха на екстаза, породен от нейната магия, — умирам в прегръдките ти!
После тя го целуна, донесе му гореща хавлиена кърпа и се пъхна отново в леглото. Това беше през една отпуска в Истанбул, есента на миналата година. Бяха завладени от абсолютната чувственост на този град.
За нея тази връзка беше вълнуваща, но не слагаше край на другите връзки. Тя беше разговаряла със съпруга си за Жан-Люк в нощта на купона.
— А — беше казал той изненадано. — Затова значи искаше да се запозная с него!
— Да. Видя ми се интересен, макар че е французин и следователно абсолютно егоцентричен. Но той ме възбужда, да, да, възбужда ме.
— Ами ти ще прекараш в Техеран две години, а аз мога да съм тук най-много няколко дни в месеца — повече е твърде опасно. Срамота ще е да оставаш сама всяка нощ. Не е ли така?
13
Госпожо, говорите ли френски? — Б.пр.