![Битие [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/7/8/7/bitie-bg-download.jpg)
Битие [bg]
- Автор: Брин Дэвид
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“
- ISBN: 978-954-655-349-2
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Битие [bg]». Краткое содержание книги:
Тор се сдържа да му напомни, че са били на една крачка от осъществяването на тази възможност.
— … или пък да програмирате дълбоко в нас „фундаменталните {m underline}Закони на роботиката{m}“ — пренебрежително изсумтя Гавин. — И щяхте да си имате роби, много по-умни от господарите си. Но не, какво решихте вие, органичните?
Тор знаеше, че няма смисъл да спори с Гавин, когато е в подобно настроение. Затова се съсредоточи върху минаването на по-ниска орбита.
— Какво беше решението ви на проблема с умните машини? Да ни отгледате като собствени деца. Да ни наречете хора. Граждани. Дори дадохте на някои от нас човекоподобни тела!
Предишният партньор на Тор, приятен стар робот и добър шахматист, я беше предупредил, преди да се транспенсионира. Не наемай подрастващ андроид клас ААА, току-що излязъл от колежа. Трудни са точно толкова, колкото и човешките юноши. А най-лошото беше, че Гавин бе прав. Не всички споделяха мнението, че отглеждането на ААА като хора ще реши една от Големите клопки или дори ще скрие неизбежното. Защото въпреки генетичните и кибернетичните подобрения биологичните хора изглеждаха все така обречени да останат на заден план.
„И колко видове са преживели тази криза?“
Гавин поклати глава с драматична тъга, точно като някой прекалено умен тийнейджър, който си заслужава да бъде удушен с голи ръце.
— Можеш ли наистина да възразяваш, когато аз, построен от хора човекоподобен андроид, използвам човешки аналогии? Правим само това, на което сме били научени, господарке.
Поклонът му бе откровено саркастичен. Особено като се има предвид, че беше единственият на борда, който можеше да се свие в кръста. Всички органични части на Тор бяха скрити в цилиндрична кутия с дължина малко над един и ширина половин метър. С механичните си ръце и щипци тя приличаше на робот повече от партньора си.
Нямаше отговор на подигравателния коментар на Гавин. Наистина не беше трудно да се запита дали човечеството е взело правилното решение.
„Но нима същото не се отнася и за всичките ни други решения през последните две и половина десетилетия? Нима непрекъснато не избираме пътищата, които изглеждат най-неотъпкани? Защото най-добрият ни шанс трябва да дойде от правенето на нещо, което никой друг не е опитвал?“
Долу по дължината на изтерзания астероид имаше скеле, заемащо цели хектари и превърнато в изкривени руини. Под катурнати кули се виждаха разбити редици полузаровени недовършени звездни кораби, унищожени може би преди сто милиона години.
Тор беше сигурна, че нейните силициеви и германиевите очи на Гавин са първите, които виждат всичко това, откакто някаква ужасна сила се е стоварила върху астероида. Древните убийци отдавна си бяха отишли. Никой досега не бе открил машина, у която да има поне следа от активност. Въпреки това Тор предпочиташе да не рискува и държеше оръжейната конзола будна. Сложното полуразумно устройство потърси, но не откри енергийни източници и не засече никакво движение сред съсипаните недовършени механизми долу. Само студена скала и метал.
Приказките на Гавин за „убити бебета“ вгорчаваше всяко удоволствие и я караше да гледа на руините долу като на доходоносни отпадъци. Не помагаше особено и на другото й призвание, което я бе довело тук като първия журналист в Астероидния пояс. На това място човек имаше двойно и тройно повече работа. Което в случая на Тор означаваше описване на невероятното откритие на човечеството и обясняване на онези у дома какво се е случило тук в далечното минало.
Последното й съобщение трябваше да почака.
— Имаме работа — каза тя на партньора си.
Гавин опря полупрозрачните си длани една в друга, сякаш се молеше.
— Да, мамо. Твоята воля е моя програма. — Отиде до една конзола и започна да пуска безпилотните апарати.
Тор се съсредоточи върху насочването на нисшите умове в контролния панел на „Уорън“ — онези по-малки полуразумни специализирани процесори, занимаващи се с ракети, радари и сурови данни, които все още говореха хладно и безстрастно… както подобава на една машина.
Преди двайсет и шест години дойдохме в Астероидния пояс, за да открием и приберем космически фомити. Малки кристали, носещи древни зарази за ума. Вече страдащи от ужасни трески, ние се опитвахме да съберем различни проби за сравнение, да направим дисекция на болестта. Да я направим неутрална или безобидна. Или да изберем версия, с която бихме могли да живеем.