Аз съм пилигрим

-      Кой си ти, по дяволите!? - изръмжа той.

Видях как очите му регистрираха местоположението на пистолета - почти в обсега на ръката му. Нямаше как да не си спомня как се ухили, когато ме изрита в коляното и когато удряше стъпалата ми с чука.

-      Някога ме наричаха Синия ездач - отговорих. - Аз наредих да убият Христос на Санторини.

Лицето му се разкриви - да е бил толкова близо до отмъщението, а да се провали! Изрева и с невероятен прилив на енергия се хвърли към пистолета. Стрелях два пъти и от това разстояние главата му просто експлодира.

Извърнах лице - няма удоволствие в убиването, дори когато става дума за хора като него. В деня, в който изпитам удоволствие, знаех, би трябвало да напусна битката завинаги. Насочих пистолета към Кумали - беше плувнала в пот, адреналинът пулсираше във вените ѝ и тя едва ли си даваше сметка какво се е случило - и ѝ казах да извади пълнителя от беретата.

-      Сега насочи пистолета към земята и дай три контролни изстрела. - Исках да съм сигурен, че в цевта не е останал патрон. - Сега пусни оръжието - наредих ѝ и веднага щом пистолетът тупна на земята, ѝ казах да направи същата операция със скорпионите и пистолета на Николаидис.

-      Сега ми донеси всички пълнители.

Тя ги събра, подаде ми ги и аз ги прибрах в джоба си. След като обезвредих оръжията, посочих белезниците - още бяха там, където ги бе пуснала, ключът беше в ключалката.

-      Закопчай го - казах и посочих Сарацина.

Той се бе измъкнал от прикритието си и се подпираше на каменното корито, потънал в бездната на отчаянието, стъписан, че Бог го е изоставил в последния час.

-      Ръцете зад гърба - казах ѝ.

Докато слагаше белезниците, забелязах, че върху труповете вече кацат десетки мухи. Това обаче не беше нищо в сравнение с ордата агенти, които щяха да се спуснат върху Сарацина, за да изкопчат информация.

Сарацина вдигна глава и ме погледна - все още държах пистолета насочен към него, с едната си ръка, а с другата откъснах парчета от ризата си, за да превържа рамото и да спра кървенето. Погледите ни се срещнаха - и двамата знаехме, че колкото и живот да му е останал, никога повече няма да получи шанс да напише черна глава в историята на човечеството.

-      Обичам го - каза просто. Имаше предвид сина си.

-      Знам - отвърнах. - И това беше единственото ми оръжие.

Кумали ми подаде ключа от белезниците и аз го пуснах при пълнителите. Пристегнах превръзката със зъби и когато струята кръв намаля, извадих от джоба си телефона на Кумали - трите минути бяха почти изтекли.

-      Чуваш ли ме? - попитах пресипнало.

-      За бога! - отвърна той. - Колко трупа има там?

Беше чул стрелбата в слушалката.

-      Три. Всичко свърши. Можеш да ги освободиш.

А той ми каза, че бавачката не е издържала и е паднала на колене и се е наложило да среже въжето и да свали малкия. Обърнах се и погледнах Сарацина и сестра му. Оставих ги да разчетат изражението ми - жената и детето са живи и здрави.